Сергей Лабанов

превод: Литературен свят

На 25 януари 2006 г. се навършиха 5 г. от кончината на съвременния мислител, литературовед, историк и руски патриот В. В. Кожинов (1930-2001). За мнозина дейци на патриотичната мисъл и дело той беше лидер на нашата историческа памет и националното възраждане. До последния момент от своя 70-годишен живот той интензивно работи: пишеше исторически, философски, културологични, литературоведски трудове, съставяше антологии на руската поезия на ХХ век. И до последния си ден се надяваше на възраждането на Русия (преди всичко, изработването на именно за Русия на собствен национален път). Минаха пет години от кончината му, а нормална идея така и не е създадена. Може би обръщайки се към неговата памет и творчество, накрая ще успеем да станем самите себе си. 
Една от най-важните теми, засегнати от Кожинов, беше тази за самата Русия и народа й, особено силно пострадал през ХХ век. Вадим Валерианович се стремеше да изследва   причините за това. Освен това той постоянно откриваше нови поетични, писателски имена, за първи път споменаваше за тях в печата (така за пръв път бе открит от него Николай Рубцов).

В годините на “перестройката” Кожинов публикува ярките си статии “Правда и истина” и “Най-голямата опасност”, разобличаващи най-кресливите “перестройчици” и “антисталинисти”, показвайки тяхното двуличие, лъжа и невежество в използването на  историята. За него всяка историческа дискусия, било тя за взаимоотношенията на Русия с Хазарския каганат или националния състав на първото съветско правителство, било темата за русофобията в историята на Русия, се хранеше с живите потоци на съвременността и беше непосредствено огледално отражение на страстите, кипящи в живота пред очите му.

Най-съществените трудове на В. В. Кожинов от последните години са “Историята на Русия и руското слово” и “Русия. Век ХХ”. Най-голям интерес в последната книга представлява поредица от глави, посветени на “черносотниците”. Той един от първите изследва руското черносотничество от началото на ХХ век, показвайки, че това движение, за разлика от многобройните митове, не е било екстремистки, а умерено-патриотично движение, при чиито корени са стояли най-образованите и добри хора на Русия.

Вадим Валерианович за пръв път отбеляза, че хората, изповядващи “черносотническата” идеология са били най-културния слой на Русия от началото на ХХ век и - единствените по онова време - които ясно са разбирали случващото се и са имало прозрение за бъдещите катаклизми. Той също така показа, че тези идеи, макар и неоформени в съзнанието, са били изповядвани и от широките народни маси, “третата сила”, която в създалите се исторически условия била, уви, обречена на поражение. Но политическото поражение не станало поражение духовно, смислово, което изследователят показа в следващите на своята “История”.

Сред най- интересните съдби на черносотници, Вадим Валерианович ни запозна с трагичната съдба на Борис В. Николски (3.10.1870-7.06.1919). Именно от Кожинов научихме за първи път, че Николски е разстрелян от деятели на ЧК за патриотичната му позиция. (Ръководител на Петроградската губернска ЧК в периода 5 май 1919 - 30 август 1919 г. е Филип Демянович Медвед, белорус, разстрелян 1937 г. - бел. прев.) А впрочем Борис Владимирович някога първи е публикувал символиста А. А. Блок, отбелязвайки литературния му талант и посъветвал младия поет “да се отърве от декаденството”. Николски бил един от най-образованите хора на своето време: имал една от най-големите библиотеки в Петербург, бил публицист, литературовед (писал за А. С. Пушкин, А. А. Майков, А. А. Фет, Н. С. Лесков), юрист (специалист по римско право), философски публицист (известни са статиите му за Н. Н. Страхов, Г. С. Сковорода, К. Н. Леонтиев, К. П. Победоносцев), обществен деец и издател. Освен това черносотническите идеи споделяли В. В. Розанов, Л. А. Тихомиров, М. О. Меншиков, А. Суворин, отец Йоан Кронщадски, отец Йоан Восторгов, художниците М. Нестеров и В. Васнецов, знаменитият свирач на балалайка В. Андреев, В. И. Ламански, славистът А. Соболевски, бъдещият патриарх Тихон, поетите Михаил Кузмин, Борис Садовски и др.

Друга интересна тема на В. В. Кожинов е съдбата на изтъкнатия руски поет Фьодор Тютчев. В поредицата ЖЗЛ и други издания излезе биографията на поета, политическия философ, публицист и дипломат. За първи път именно Вадим Валерианович представи Тютчев като политически философ, дипломат, разузнавач и обществен деятел. Важно място в изследванията на Кожинов бе сравняването на съдбите на Пушкин и Тютчев в отношенията им с всесилния министър на външните работи К. В. Неселроде. И за първи път в нашето литературознание (в руската емиграция тази версия защитавали Б. Башилов, А. Тиркова-Уилямс и др). именно той изказа мисълта за политическото убийство на А. С. Пушкин от К. В. Неселроде (активен член на многобройни масонски ложи) заради това, че Пушкин напуснал масонската ложа през 1821 г. и станал руски патриот, а така също започнал да разобличава масонските и антидържавни идеи.

Следващата важна тема на Кожинов стана ранната история на Русия (IX -XVI в.), където наред с Л. Н. Гумильов и И. Р. Шафаревич той отбеляза конфликта между юдейска Хазария и Рус (отначало езическа, после православна) и сравни тази ситуация с 1917 - началото на 30-те г. на ХХ век. Въобще аналогията с минали времена е любима тема на Кожинов. И в това отношение той беше един от най-добрите интерпретатори на родната история и култура на Русия. Освен това, той за първи път откри за нас Иларион Киевски, Чети-Минеите, по нов начин разкри смисъла на преданията за Иля Муромец.

В изследването си за Русия Кожинов използва междусциплинарния метод. Така в една статия или книга той, говорейки, за Тютчев, Пушкин, Чаадаев, черносотничеството, сталинизма, епохите на Хрушчов и Брежнев, (и т.н.), пише за поезия, геополитика, икономика, история, география, географското разположение на страната, климата, етноса и религията. И всичко това в неговата интерпретация е напълно логично и естествено.

В последните години той особено много писа, страхувайки се, че няма да успее да каже важни и нужни неща за настъпващия ХХI век. Сред последните му книги могат да се отбележат “Русия: вчера, днес, утре” (1997), “Русия: ХХ век (1900-1939)”, “Русия: ХХ век (1939-1964)” (1999), “Победи и беди на Русия” (1999), “Пророк в своето отечество. Фьодор Тютчев. Век. XIX.” (2000) и т.н. А в последната година от живота си започна да пише книгата “Русия: цивилизация и култура” (2000), публикувана в “Наш съвременник” през 2000 г. Наскоро този труд бе публикуван за пръв път в книгата на В. В. Кожинов “Петият пункт: Междунационалните противоречия в Русия”, издадена от издателствата “Яуза” и “ЭКСМО”, с които Кожинов активно сътрудничеше в края на живота си. А събраните му съчинения сега издава издателство “Алгоритм” - издателството, с което той бе в най-дружески отношения.

Най-важният завет, който Кожинов остави на нас - своите съвременници - е следният:  необходимо е да се възстанови връзката във времето, без това е невъзможно възраждането на Русия. И още: необходимо е да познаваме и обичаме страната си. А опитите на днешните западници, наследници на дореволюционните либерали, да променят посоката на държавата водят до пълен провал, загуба на време и население, и са безперспективни. До този извод стига и Й. В. Сталин в средата на 30-те г., на което обърна внимание Вадим Валерианович.

Тези доводи на Кожинов се потвърждават от конкретните факти и доказателства, преди всичко отнасящи се до реалните перспективи пред страните, живеещи в зоната на “студа”, т.е. средно 56-66 градуса северна ширина. Освен това Вадим Валерианович достатъчно убедително показа невъзможността от създаването на гражданско общество, Болонската система на образование, влизането в СТО, към което днес по всякакъв начин ни увещават различни либерални политици. Ако се перифразира Кожинов, може да се каже следното: “В Сибир и на Север банани не растат”. И това също е необходимо да разберем .

Не мога да се съглася с позицията на Кожинов по повод виждането му за невъзможността от възстановяването на монархията в Русия и днешното тържество на идеите на черносотничеството от началото на ХХ век. Своя идеал той виждаше в нов вид социализъм, а не в монархизма, макар че сам му симпатизираше. Но Кожинов бе прав, че Русия (имайки предвид климатичните й и религиозни особености) трябва да бъде централизирана със силен едноличен управник (имперски тип).

Независимо от тези отделни разногласия, приносът на В. В. Кожинов в развитието и засилването на руската идея е уникален и важен. И днес, спомняйки си Кожинов, си спомняме и за много други хора, които със своя подвижнически и честен труд вадеха Русия от тежкото положение, в което е днес. 

Царство му небесно. И вечна му памет!

(със съкращения)

http://www.pravaya.ru/, 10.02.2006