Наби Хазри

превод: Найден Вълчев

Дъжд вали.
Плуват облеци сиви
и над мен,
и край мен,
и под мен,
и над тези кавказки масиви
все вали и вали -
вече целия ден.
Дъжд вали.
Блясва светкавица близка
и Машук -
жаден за орли и синева -
сакаш иска,
отчаяно иска
да пробие небето с глава.
Денят е навъсен и мрачен,
денят се вглежда
в бледото ми лице
и реката под мене
студено скача
и тече
право през мойто сърце.

Аз стоя
и за Него си мисля.
На поета за участта.
Чувам ехото
на резкия изстрел,
виждам синия дим от цевта.
Виждам оня нещастен Мартинов
как изчезва
по каменистия път,
оставайки тук да изстине
пробитата
Лермонтова гръд.

Поетът обичал
тези простори безбрежни
и те плачат с отчаяни ветрове,
като навеждат
над него
белоснежните си върхове.

И ехтящ
като ек планински,
строг
и като времето справедлив,
звучи гласът на Белински:
“Пушкин е мъртъв:
но Лермонтов е жив!”

Дъждът вали.
Здрачината става все по-близка.
Мокър вятър
пищи над пропастта.
Струва ми се,
че не дъжд плиска,
а изтича на поета кръвта.