Ясуи Рьохей

превод: Литературен свят

Откъс от очерка „Умря северното руско село Тимониха” (2006), посветен на живота и творчеството на великия руски писател Василий Белов

..За първи път посетих Тимониха през януари 1991 г. Минус 20 градусови студове. В селото живееха шест семейства.

Отново пристигнах там през август 1994. По безкрайните широки ливади навсякъде пасяха стада от колхозни крави:  това е район на предимно млечно стопанство, известен в цяла Русия със своето «вологодско масло». Все същите шест семейства, осем души, оставаха в селото и през зимата, продължаваща в тези краища половин година - от ноември до април.

Третото ми посещение беше през август 1996 г. Кравите мръсни, запуснати. Пред разпад е колхозът «Родина», обединяващ 43 околни села. Орните земи вече две години не са обработвани; нито лен, нито зърнени култури, нито плодове. През тази зима в селото бяха останали пет двора, седем души.

За четвърти път дойдох през август 1998. Вече бяха изчезнали пасящите стада. Само три-четири крави, принадлежащи на селските старици, пощипваха трева на ливадата. Зимуваха четири двора, шест човека…

През юни 99-та за пети път се оказах в Тимониха. Не мучаха крави, не блеяха овце. Селото беше потънало в тишина, като измряло. Броят на презимуващите беше намалял до два двора, трима души…

А през зимата на 2002 г. селото окончателно обезлюдя… Всяка живинка - крави, коне, овце, домашни птици, зайци - която е неразделен спътник на селските обитатели, беше изчезнала, нямаше и сянка от тях. Напуснатите къщи неизбежно и постепенно бяха подложени на гниене и разрушаване заради суровия климат.  

Впрочем, когато дойде лятото, някои жители, преместили се в града, се връщат на село. Идват и вологодски и московски семейства на вилите си. Тогава от време на време в селото се чуват детски гласове, но това е до края на летните ваканции. А после отново няма хора.

Подобна е ситуацията и в съседното село Лобаниха, което е на 10 минути пеш от Тимониха, и в селото на хълма, зад реката, Вафруниха. Навсякъде се набиват в очите изгнили къщи. Навсякъде, където и да идеш, се натъкваш на измрели села.

В Лобаниха по-рано е имало местен културен дом. Имало е библиотека, прожектирали са се филми, провеждали са се танцови вечери. Сега от културния дом са останали само основите. В края на селото имаше малък и единствен за целия окръг продоволствен магазин, където при първото ми идване през зимата на 91-ва година още се продаваха някои продукти: хляб, бисквити, водка. Но след три години два пъти ходих там - магазинът беше затворен.

 Оказа се, че човекът, съвместяващ длъжността завеждащ магазина и продавач, се е пенсионирал. Оттогава два пъти седмично пристига автомобил, от който се продава хляб, возен на 70 километра, от град Харовск. В такива дни три-четири старици идват заедно от доста отдалечени селца, здраво натъпкват раниците с хляб и слизат по пътечката една след друга по обратния път. В суровите зими това е много трудно.

В Харовски район, към който се отнася село Тимониха, до Втората световна война (в Русия тя се нарича Велика Отечествена война) населението е било 51 200 души, от които селските жители са били 43 500. През 1982 г. това са вече само 27 700 души, а в селата са останали 14 500 човека.

Излиза, че приблизително за 40 години от селата са изчезнали 29 000 души. Действително, в сравнение с довоенното време селското население е намаляло с една трета. От 1950 г., за 35 години - до 1985 г., в района са престанали да съществуват сто села. И в голяма степен, по икономически причини, всичко това се е случило поради уедряването на стопанствата, от политическа необходимост и без изобщо да се вземат под внимание местните условия. Така е и с орните земи: през 1940 г. те са били 24 500 хектара, към 1980 г.  са станали 18 000 хектара. Площта на пасищата се е съкратила от 815 000 хектара до 317 000 хектара.

Разбира се, понастоящем значително е намалял и броят на селяните, и селскостопанските земи. И в Харовски район, и във всички руски земи положението в селското стопанство е еднакво. Процесът на обедняване прогресира реално и стремително.