Влад Ривлин

превод: Георги Ангелов

- Е, това е всичко - помислил си човекът при поредната си годишнина.
“Постигнах всичко, към което се стремях”. И след кратка пауза, добавил: “А каквото не постигнах - вече е недостижимо за мен”.
И той твърдо решил, че ще завърши надпреварата в живота, участник в която бил досега и че ще премине в групата на наблюдателите.
- Макар че какво ново ще видя? - питал се той, седнал на пейка в малката горичка недалеч от дома му.
“Може би е време” - философствал той насаме.
Но поглеждайки жълтите и червени листа, застилащи пътечките в парка, които образували мек, шумолящ под краката килим, отдалечаващото се есенно слънце, тихата повърхност на изкуственото езеро, неволно започнал да се любува на картината.
Той много обичал началото на есента и винаги я посрещал с радост като че ли за първи път.
И възхитено се вгледал в творчеството на природата, която никога не се повтаряла в произведенията си.
Възторженото му съзерцание прекъснала неизвестно откъде появила се, като изпод земята, дама - без възраст, с бледо, синеещо лице и бездънни, почти безцветни очи.
Човекът с досада погледнал неканената гостенка и му станало неприятно.
Веднага разбрал, че срещата не е случайна.
И жената потвърдила догадката му.
- Време е - казала тя.
И тук човекът си помислил, че много би искал да види още веднъж началото на есента.
Отново да почувства прохладата на утрото, да усети мириса на наскоро опадалите листа, да почувства нейния тръпчив, печален привкус.
Сякаш прочела мислите му, странната гостенка се усмихнала и казала:
- Добре, любувай се, наслаждавай се… до следващия път.
И изчезнала.
След тази среща той сега до късно седял в горичката и сякаш всичко виждал по нов начин.
Гледал жълтите, струпани листа под краката си и си представял целият им жизнен цикъл.
Представял си как напролет набъбвали пъпките на дърветата, как радостно се стремели към живота младите листа, как благоухаели тогава и как сега напускали клоните на дърветата, за да отстъпят място на новия живот.
Той сега седял на любимата си пейка до свечеряване, сякаш искал да попие целият есенен свят наоколо.
- Това е всичко - тъжно помислил човекът, когато дошла зимата. - И все пак, как бих искал отново да видя есента - мечтателно си помисли той.
И зачакал есента, надявайки се да я види отново…
Така доживял до следващата есен.
А наесен, когато отново се любувал на любимото си време, внезапно отново се появила странната жена.
- Време е - казала тя с тон, нетърпящ възражение.
Човекът тежко въздъхнал.
- Но защо именно сега? - примолил й се той - почакай до следващия път.
- Всички вие сте такива - промърморила смъртта - проклинате съдбата, недоволни сте от живота си, самодоволно заявявате, че сте разочаровани от всичко. Но щом се появя и започвате да ме молите за още една година живот, месец, ден или даже минута. Веднага ви се намират хиляди недовършени неща и поводи да останете на тоя свят.
- Добре - казала смъртта - живей, но помни - когато ти самият започнеш да ме викаш, изнемогвайки от недъзи и тежки болести, няма да бързам за теб, макар че тогава ще ти изглеждам много по-мила от твоята есен - с ехидна усмивка изрекла тя и изчезнала.
Човекът облекчено въздъхнал и продължил да се любува на есента.
Никога по-рано не бил така щастлив.
Минали години. И всяка година той се любувал на есента, стараейки се да не изпусне нито миг.
Отдавна се движел с бастун, виждал трудно и почти оглушал.
Но всеки път с идването на зимата си повтарял: “Ех, ако още веднъж доживея до есента…”
И смъртта всеки път като че съжалявайки го, му оставяла още един миг живот.
Но ето, че веднъж тя отново застанала пред вече много възрастния човек.
- Време е - казала смъртта така, сякаш произнасяла окончателна присъда над стареца.
- Време е… - тежко въздъхнал той - Но така ми се иска да видя още веднъж есента. Само още един-единствен, последен път - помолил се той.
- Ех, ако някой ме обичаше така, както ти обичаш есента - мечтателно казала смъртта. - Но от мен всички бягат като от чудовище, макар че ги спасявам от болестите, страданията, грижите, обременяващи живота. Но обичат нея, а не мен - тъжно изрекла смъртта.
- Добре, наслаждавай се на своята любима - смилила се тя. - Няма да преча на една толкова страстна любов. Имам достатъчно по-млади годеници - усмихнала се и побързала натам, където падали ракети и бомби и на хората не им било ни до есени, ни до пролети.
Смъртта имала толкова работа по онези краища, че съвсем забравила за стареца в тихата, мирна страна.
А той така и живял - от есен до есен.
Материалната му обвивка съвсем изтъняла и сега той бродел по есенния парк невидим от никого, като привидение. И само понякога шумоленето на листата издавало присъствието му, карайки влюбените за миг да се откъснат един от друг.