Еберхард Дикман

превод: Татяна Любенова

Запознахме с Вадим Валерианович Кожинов в началото на 60-те години. Само по неговите разкази научих за миналите, петдесетте години, които са били доста бурни, за драматичните събития, сред които може да се спомене спасяването на храма “Симеон Стълпник” (в началото на “Поварска”) от група славянофили, които заварих на същата “Поварска” - в кулоарите на ИМЛИ и ЦДЛ. Всичките тези момчета, които са мои връстници или малко по-големи от мен, сега седяха редом с мен, аз ги слушах в конферентната зала или в различните сектори: Пьотр Василиевич Палиевски, Сергей Георгиевич Бочаров и други. Ученици на Н. К. Гудзия или помощници-привърженици на М. Бахтин…

Много от тях вече бяха семейни хора и здраво залягаха над своите книги, макар и да имаше моменти, когато китарата и приятелските събирания вземаха връх, откъдето са и моите запознанства и московски впечатления: посещения в Ясна поляна, на Тютчевите места, Подмосковието (посещение при дъщерята на О. Меншиков), Пришвинските полета, старата Москва и любимото - тогава почти в развалини - Крутицко Подворие. Имаше и далечни за мен краища: Галич и Чухлома (и досега се гордея: кой още е бил там?). Какви истински руски места! 

И не просто места, това са и хора, с които Вадим събра този немец, тръгнал да търси руския свят, защото още в 1945 година в родния му Мейсен руски лейтенант от Сибир едва ли не му заповяда да се занимава с руски език.

Чрез Вадим се срещнах бурния Анатолий Передреев (отначало познанствата не са от леките в общуването именно с немец), с много общителните Станислав Куняев, Василий Белов и навъсения Ю. Кузнецов. Това вече беше на масата на “Болшая Молчановка”, където нас ни гощаваше Лена, и не само с чай.

Въобще, там бяха нови и стари “звезди” на нашия свят: Юрий Селезньов, новият “Розанов” - философът Д. Галковски, бивш милиционер, пишещ силни стихове, японски учени, питерски приятели (сред тях директорът на Пушкиновия Дом Николай Скатов). И всички ние му отнемахме времето, което той си отработваше през нощта.

Пристигнах в Москва през 1961 г., за да събера материали за кандидатската си дисертация за Л.Н. Толстой. И когато в тази година за първи път се запознах със секретаря на Толстой - Н. Н. Гусев и неговите хора там, на “Кропоткинска”, в това с нищо несравнимо място, всичко беше решено и вече никога не можах да се разделя с творчеството на руския великан.

Именно благодарение на това творчество можах с времето да осъзная казаното ми веднъж, за мое учудване, от Вадим, в средата на 70-те години: “Аз вече не съм литературовед, а историк”.

Разбира се, в книгата на Кожинов за Тютчев и за историята на руското слово, литературата играе своята особена, даже съзидателна роля, но на първо място са историческите изследвания. Старият спор: кой е по-близо до историята - историкът или писателят - вече не е съществен. По този повод известният историк Теодор Момзен, чуждестранен член на АН в Петербург, в реч през 1874 г.(!) признава, че правдивият историк може би по-скоро е по-близо до художника, отколкото до учения. (Каква е връзката между времената и събитията, ако си спомним, че същият този историк през 1902 г. получава Нобелова награда за литература, а в тези години от премия се отказва самият Л.Н. Толстой!)

Сънародниците му по-добре от мен знаят в какво се състоят заслугите на Вадим като историк. Писаха за това неговите привърженици и приятели, и още много ще се пише. Аз мога само за себе си да свидетелствам, че отдавна известни исторически събития и личности придобиха нови страни.

“Съдбовните въпроси” на руската история се разкриха в нова светлина. И не в поправките в развоя на историята - в което не рядко грешат много професионалисти - за Вадим това бе труд, но преди всичко щателен преглед на изучаваните събития, колкото и болезнени да са били те.

Колко ни липсва Вадим в наши дни…