ОТ КОХОРТАТА НА РУСКАТА ИНТЕЛИГЕНЦИЯ
В памет на добрия човек
превод: Стефка Тотева
Много ъгълчета на страната ми се е искало да посетя, в това число и Удмуртия. Кой знае защо и как, но даже името на такъв далечен от Москва край грееше за мен с привлекателна светлина.
А се случи така. От Съюза на писателите веднъж ме покани нашият консултант Мариана Василевна Зубавина, значи, ела, аз ще те запозная с писателка от Удмуртия. И аз отидох само за минутка, а после така и не можех да си тръгна. Вслушвах се в спокойния разговор на Марияна Василиевна и нейната гостенка Зоя Алексеевна Богомолова, и макар те да не говореха за нещо особено, аз като омагьосан гледах Зоя Алексеевна и тишината в нейните очи, тишината в нейния глас придаваха някакъв висок и тайнствен смисъл на това обикновено седене един срещу друг на мъничката масичка за чай.
После аз, разбира се, започнах да разпитвам Мариана Василиевна що за човек е тази нейна гостенка. И Мариана Василиевна, която беше готова да отговори на моето питане, все пак изведнъж се обърка. Най-общо казано стана ясно, че Зоя Алексеевна не е поет и не е прозаик, а просто просветител. И Мариана Василиевна, поради многото си години работа в Съюза на писателите на Русия беше свикнала и знаеше истинската цена на всички превъзходни степени /всеки втори писател у нас е едва ли не гений!/, затова беше принудена да поясни:
- По мое мнение Зоя Алексеевна е може би от последните остатъци на нашата истинска руска интелигенция.
Започнах да чета книгите на Зоя Алексеевна, написани сякаш съвсем обикновено, без специална „настройка”, подобни на спокойно речно течение. Така единствено селяните, твърдо убедени в насъщната необходимост на своя труд, орат земята и косят тревата, така единствено майките зашиват копчетата на ризите на синовете си.
И ми се струваше, че ето ще пристигна веднъж в Удмуртия, ще подишам този необикновен въздух, който диша Зоя Алексеевна, ще погледам тези необикновени хора, сред които живее тя, и може би тогава ще усетя в себе си такава, като нейната, вътрешна свобода, и аз, като нея ще стана щастлив пленник на високите предназначения и високия смисъл на нещата.
Но когато веднъж пристигнах на аерогарата, за да летя в Удмуртия от името на нашия Съюз на писателите на Русия заедно с оръжейници за юбилея на легендарния Михаил Тимофеевич Калашников, то някак изведнъж моята мечтателна замисленост се изпари. Капитаните на нашата оръжейна промишленост, отървали се от ежедневните си грижи, гърмяха със силните си гласове в самолета така, че не ми се вярваше, че летим към родния край на Зоя Алексеевна. А и местните удмуртски оръжейници, събрали се да честват Михаил Тимофеевич, с нищо не се различаваха от моите спътници. Едва когато в залата се появи Зоя Алексеевна - висока,стройна, царствена, /като в портретите на Брюлов в Третяковка/, красива - тогава ми стана ясно, че за тези удмуртски работяги, за всички тези инженери са важни душите човешки, и ако пишеха книги за литература и култура, то те щяха да са като тези на Зоя Алексеевна - не фалшиви, а истински. И не към нашия брат писателя, свикнал да цени единствено всяка красива дума, а към тези, изтъкани от самия живот хора, тя адресира своите книги.
Затова и Мариана Василиевна за първи път я нарече просветител. И тази дума беше най-точна.
И Лев Ошанин е писал на Зоя Василиевна така: “С голям интерес четох вашата „Песен над Чепец и Кама”. Благодаря за книгата! Разбира се, много ме обогати фактическата страна на работата ви - пълна и основна. Информативността удивително се слива с научността, живото изложение - с ясната позиция. А това е позицията на учен, който умее да разглежда специфичното, националното в литературата- без опростяване - от исторически и социални посоки, без нищо да украсява или да почерня от историята. За удмуртската култура се говори с огромна любов и уважение. Тя е представена във връзките й с руската, в контекста и с общосъветската, и това е направено тънко, без напън и напрягане”.
По същия начин, подчинявайки думата само на точността, без да прилага присъщата в литературните среди комплиментарност, за творчеството на Зоя Алексеевна пише и Юрий Бондарев и много други наши известни писатели.
Що се касае до руската интелигенция, то първия човек от тази висша кохорта, който аз срещнах в своя живот, беше нашият селски фелдшер Платон Карпович, с достигнал до нас от дореволюционните времена и в периода на моето детство от 50-те години, съвсем овехтял, но запазен от навика ленен костюм и също такива каскети.
Времето беше трудно, следвоенно. На хората не им беше до церемонии, но ако Платон Карпович се появяваше в края на улицата, всички неволно замлъкваха. И тогава майка ми се заканваше: “Ето ще кажа на Платон Карпович какъв си непослушен, и тогава ще видиш….” И аз се страхувах от това да бъда предаден на добрия старец-фелдшер за непослушание повече, отколкото от баща ми, който беше към мен повече от строг.
Даже всички обиди между възрастните спираха, ако някоя от жените заплашеше:”Ще извикам Платон Карпович и тогава ще се засрамите, че така се горещите един срещу друг!”
Платон Карпович внушаваше на всички увереността, че има такива хора като него, които са съвсем истински и живеят не заради себе си, а в името на другите. Например, като знаеше, че съселяните ще се поколебаят да отидат при него в медицинския кабинет, той сам ги наобикаляше и като разговаряше с тях за всичко друго, той „на око” определяше болестта им и след това грижливо, ден след ден лекуваше ръцете на доячките и болките в кръста на простудилите се жени, които садят цвекло. И на оцелелите след войната мъже им беше приятно, че не само те се трепят за семействата си, но и някой друг полага грижи за тях, като „за деца”.
Понятието руска интелигенция загуби смисъла си, когато нашата „креативна класа” започна да се нарича интелигенция.
Но това не означава,че истинската интелигенция в Русия е изчезнала.
В началото на 90-те години аз имах изява в библиотеката на едно от районните градчета. След това библиотекарките останаха с мен да си поговорим насаме. И като научих,че те не получават заплата, простодушно ги попитах:
- А защо ходите на работа?
- Ами властта сега е такава, че само ще се зарадва, ако затвори библиотеката. - също така простодушно ми отговориха тези жени.- А на нас и за книгите, и за тези дечица, които идват, ни е жал.
Авторитетът на истинската интелигенция винаги е бил висок в Русия, а в провинцията все така си остава на ниво, защото целият живот е подчинен на развитото нравствено чувство.
При нас в Съюза на писателите Зоя Василиевна не идваше толкова често. Но винаги три дни преди това ние знаехме, че тя ще дойде. И винаги я чакахме с нетърпение. И след това всеки отиваше в стаята на Марияна Василиевна поне да я поздрави.
Аз също го правех.
И дори за кратките минути се зареждах от нея с твърда увереност, че дори в нашето меркантилно, заточено в пустотата, временце можеш да съхраниш човешкото си достойнство…
Русское воскресение, 19.10.2012