Ясуи Рьохей

превод: Татяна Любенова

След завършване на университета през 1954 година, написах дисертация за Хомяков. Трябва да отбележим, че по това време в Япония със славянофилите никой не се занимаваше. Макар и засегнатия от тях проблем - Русия и Западът - да ни бе близък по аналогия с проблемите на Япония и Западът. Как да намерим свой път, различен от европейския? Размишления по този въпрос може да се намерят в творчеството на много руски писатели, в частност у Достоевски. Аз се заинтересувах от тази тема, но не знаех кой се занимава с нея в Русия.

И ето, веднъж в списание “Въпроси на литературата” намерих дискусия за славянофилството, в която бе участвал и Вадим Кожинов. През 1970 г.  отпечатах в Япония, в университетския вестник, обзорна статия за тази дискусия ( кой е участвал в нея, какви тенденции се наблюдават). А през 1972-1973 г. стажувах в МГУ(Московския държавен университет) - филологическия факултет, катедра руска литература. Помня, че при първата ни среща с моя научен ръководител професор Кулешов, аз му предадох тази статия. Той веднага ме попита: “Вие за мен ли сте или за Кожинов?” Ооткровено му отговорих, че съм за Кожинов. Той почервеня и каза: “В такъв случай не си струва да се занимавате със славянофилите.”

По време на стажа попитах една позната аспирантка, от ИМЛИ „М. Горки”, може ли да ме запознае с Вадим Валерианович. Срещнахме се в ресторанта на ЦДЛ (Централен Дом на литераторите). Тогава лошо говорех руски. Затова най-вече говореше Вадим.

Разбира се, разказах за себе си, с какво се занимавам, показах му своята статия. На сбогуване той ме покани следващия път да му гостувам в неговия дом. И когато аз пристигнах, Вадим ме прие много топло и задушевно.

Помня, че тогава той ме попита какво мисля за културната революция в Китай. По това време разсъждавах като утопист и затова му отговорих, че революцията ще даде нещо ново и полезно. Той каза: “Ние добре знаем какво се случи по времето на Сталин, та, от това нищо добро няма да излезе”. И когато след две години отново бях в Русия и той отново ме попита за китайската революция, признах, че не съм бил прав. Така започна нашето познанство.

Както вече казах, моята научна дейност започна с изучаването на славянофилството, но постепенно, под влияние на Вадим, премина към съвременността, в частност към съвременната руска литература. Стана ми интересно, накъде върви Русия, с какво живее интелигенцията. С една дума преминах от историческия предмет към съвременната тема.

Благодарение на Вадим започнах да чета съвременните писатели, в това число Белов, Разпутин, Астафиев, представляващи почвеническите тенденции в литературата. А с колко интересни хора ме запозна той!

Веднъж Вадим ми каза: “Ясу-сан, ако искате да разберете Русия като руснак, имате два пътя: единият - да четете Лесков, другият - Пришвин”. По-близък ми беше Пришвин (трудно ми се удаваше езикът на Лесков). За щастие, заварих вдовицата му Валерия Дмитриевна жива. Тя ме прие като близък. След това с нея си кореспондирахме. В едно писмо я попитах: “Вие вярваща ли сте?” При нашата среща тя ми каза: “Какъв наивен човек сте. Как бих могла в писмо да отговоря на такъв въпрос.” Запазил съм около десет нейни писма. Между другото, когато водех радиокурс по руски език, като пример използвах разказ на Пришвин.

С Белов се запознах през декември 1990 г. До срещата ни бях вече прочел доста негови неща. Той веднага ни покани в Тимониха. Там посрещнахме старата Нова година. Трябва да кажа, че до този момент нито веднъж не бях посещавал руско село. После казвах на Вадим: “За мен запознанството с Русия се дели на два периода - до Тимониха и след Тимониха.” Белов в един свой очерк се удивлява защо едно такова малко селце като Тимониха е станало за Ясуи предел в познанието за Русия.

Когато съм в Тимоних или пък си спомням за селцето, духът ми изведнъж се успокоява. Каква красота е там, какъв простор!

А с Астафиев аз се запознах в родината си, в Токио, в тези дни, когато в Япония стана силно земетресение. Помолих го да прочете лекция в моята катедра. Той прочете откъс от “Цар риба”.

Беше в Япония и Вадим Валерианович. В края на осемдесетте години го поканих заедно с Елена Владимировна по линия на нашия университет в Токио.

Той четеше лекции по теория на литературата и съвременната руска проза, а аз превеждах. В свободното време ние малко попътувахме из Япония. Имах възможността да погледна своята страна през очите на своя руски приятел.

Най-много му харесаха старинните улички на Киото, където са се запазили дървените едноетажни и двуетажни къщи.

И тук не мога да не си спомня как Вадим ми показваше стара Москва (в частност, домът на Аксаков, домът на Херцен), обяснявайки всички тънкости на архитектурните стилове и строителството.

С една дума, благодарение на Вадим Валерианович моята представа за Русия не остана книжна, а оживя. Той ми представи по-добрата Русия, нейния идеал. Смятам, че много ми провървя.

Затова най-скъпият ми спомен за Русия, най-блестящите страници в моя живот са свързани с името на Вадим Кожинов.