Виктор Юго

превод: Ангел Тодоров

ФОРТОВЕТЕ

Огромни кучета-пазачи на Париж!
За да не връхлети врагът, додето спиш,
и орда вражеска да те не изненада,
за да стигне тя до градската ограда,
те деветнайсет са - по стръмните места,
с угроза дебнещи тревожно през нощта,
предупреждаващи, когато нощ настава,
със шии бронзови по градската застава.
Когато ний заспим, те будни още бдят
и кашлят с гръмове, със неспокойна гръд.
И хълмовете в миг сред мрака засияват -
към долините ни светкавици отправят.
Припада тежък мрак, прикрил като капан
в мълчанието - враг, в час мирен - боен стан.
Но всуе враг пълзи като змия и рови -
те в своя власт държат злокобните топове,
които се въртят, насочени насам.
Париж - бивак и гроб, Париж - затвор голям,
изправен сред света, във самотата своя,
сега е уморен, но е готов за боя.
Мъже, жени, деца обгръща вече сън.
Замлъква всичко - стон, победен смях и звън,
и улици, и кей, и стъпки; и мечтата
над покриви безброй; надеждата, която
говори: - Вярвам аз! - Гладът, що казва:
- Смърт!
Мълчат сега… О, ти, тълпа под тая твърд,
в бездънни сънища потъваш, мрак щом падне.
Но фортовете - те все тъй стоят, грамадни.
Внезапно всеки тук се сепва - и готов
да скочи, своя слух напряга, че суров,
като от планина рев страшен се раздава.
Дочува го градът, край на съня настава.
На тоя първи рев отвръща втори вик -
немилостив и глух, свиреп; и ето в миг
все нови трясъци във мрака гъст се раждат,
ужасни гласове с рев страшен се обаждат.
На фортовете ни издига се гласът -
че те съзрели са как идва пак врагът
с оръдията си, с неясни силуети.
Где кукумявката с очи зловещи свети -
оттам сноват врази - и фортовете пак
съзират тяхната дружина в тоя мрак
с горещи погледи, предателска и вража.

Добре, че фортове реват в нощта на стража!

20 ноември 1870

ПОХОДЪТ

Зората пребледня - едва-що се явила.
Върви тълпа във ред, по улиците свила -
и аз вървя натам след стъпките безчет,
след бодрия им шум, понесъл ни напред.
Това са граждани, отиващи в сражение.
Войници истински! Детето с увлечение -
по-мъничко на ръст, но равно по сърце -
до татко си върви; във своите ръце
е взела пушката на своя мъж жената;
от Галия до днес традиция е свята:
оръжието на мъжа да носи тя,
презряла Цезаря, Атила и смъртта.
Жената не скърби… Детето - то се смее.
Войната над Париж върлува и вилнее -
и парижаните за нея знаят, че
при всеки бой страхът позор и срам влече.
Предци! За Франция - щастлива за да бъде,
Париж е днес решил на смърт да се осъди.
От всичко най-добре ще съхраним честта.
И хората вървят. В очите - доблестта.
По бледните чела четем: глад, смелост, вяра.
И бойната тълпа върви във надпревара
с развети знамена, със стиснат здрав юмрук;
сред батальона, виж, семействата са тук
и ще ги раздели сражението само:
мъже - разнежени, жени - със войнствен пламък
запяват. За света Париж се бори с чест!
Минава болнична кола… И мисля днес,
че зарад вас, крале, с прищявката ви дива,
кръв след носилките паветата облива.
Часът за бой дойде. И от квартал в квартал
за поход барабан отвред е загърмял.
Напред! Позорни са вразите обсаждачи!
Не се боим от смърт. Смъртта при устрем значи
за победения - че по-добър е там,
а победителя покрива тя със срам.
До армията, виж, тълпата доближава;
и вятърът валмо от дим до нас довява:
това е първият топовен изстрел… В миг
над батальоните се чува тръпен вик.
Разтворени са вред вратите. Затръбете,
тръбачи! Ето там зелените полета,
горите, где врагът към нас е запълзял.
Предател-хоризонт като че ли заспал,
спокоен уж е той, но ето - гръм го люшка.
И „сбогом” чува се… „Жена, подай ми пушка.”
И гордите жени, с дълбока мъка в гръд,
целуват пушките, преди да ги дадат.

Париж, 15 януари 1871