Николай Дорошенко

превод: Татяна Любенова

След една литературна вечер при мен дойде учителка по литература и предпазливо попита:

- Някак с любовта си към Пушкин кое-как ще преживея своето време … А как да привикна децата към високата духовна нагласа на руската литература, знаейки, че съвестта и честта ще бъдат като черни петна за кариерите им?

А сетне, смутена, сама заключи:

- От друга страна, като помислиш, че и Пушкин, и цялата тази човешка красота, която имахме, сега вече са безполезни, то даже не ни се живее…

А беше време, когато красотата на пушкиновото слово и нашият руски свят ни се струваха незалязващи…

В средата на 80-те години на ХХ век седях в едно от парижките кафенета с френски студенти-русисти, изпълняващи за мен, чрез езиковата си практика, ролята на доброволни туристически водачи.

- А на нас вашата Русия много ни хареса - казаха те, когато споделих с тях възторжените си впечатления от пътуването си по Франция.

- И какво ви порази най-много в Русия? - попитах аз.

- Преди всичко вашите хора! - отговориха ми студентите в един глас.

Почувствах се почти обиден. Е, наистина, ако Червеният площад не им е завъртяла главата, ако Новодевическият манастир не им се е сторил приказен, то и само с това остава да ме утешат: затова пък у вас хората са добри…

Но очите на студентите вече блестяха и те един през друг започнаха да си спомнят как отначало дори не повярвали, че има такива хора като в Русия, а когато се уверили, то тутакси решили сами да бъдат така сърдечни. И още нещо, оказва се, че ги е поразило това, че в Русия мнозина, дори не филолози, познават не само своята, но и френската литература много по-добре от самите французи.

И аз им припомних думите на Гогол, че “Пушкин…това е руският човек в неговото развитие, какъвто той може би ще бъде след 200 години”. При това, поддавайки се на искрения възторг на младите французи пред  руския човек, аз неволно преиначих смисъла на гоголевите думи. Прозвучаха така, като че ли Гогол говори не за превъзходството на Пушкин, а за безграничната, като у Пушкин, способност на руския човек да се развива…

И ето, след четвърт век аз, готвейки се да пиша за Пушкин за юнското издание на вестника, взех Гогол от книжната лавица. Но сега гоголевите слова за Пушкин ми прозвучаха вече като епитафия, печално напомнящи ми за висотата на този руски живот, в правдоподобието на който младите френски русисти трудно биха повярвали.

Тоест, Пушкин, разбира се, не е конфискуван и иззет от книжарниците. Но всеки руски човек, който съхранява своето духовно родство с него, вече е обречен да бъде в ролята на самоизолиран. В ролята на отлюспен. Всеки съвременен писател, наследил високите традиции на руската класика, е възприеман от властническите и финансови елити едва ли не като екстремист и заговорник, просто като някакъв, даже не на животинско ниво, ненавистен човек.

Ситуацията, за съжаление, влезе в такъв стадий на стабилност, че могат да са спокойни.

Още в самото началото на перестройката, когато на мнозина им се струваше, че предишната политическа система се разрушава само за това, та да бъде дадена на руския човек свобода в развитието му, нашите либерали изливаха ведра с кал върху Пушкин. А сега, когато към пушкиновото разбиране за човешко достойнство връщане няма, за Пушкин, като за покойник, либералите или мълчат, или не говорят мерзости. 

А за нас това е лош знак.

Що се отнася до другите поличби, то например, аз не се радвам, че по-малко по руската телевизия показват този същият Познер, който не заминава да си живее в любимия си Париж само заради това, защото такава му е професията - да ненавижда нашата Родина. По-малко го виждаме по телевизията, значи почти няма кого да трови в Русия със словесната си надутост ли?

Обратно, аз даже много се радвам, когато в комисията, предназначена да се бори с фалшифицирането на нашата история, се включва размразеният фалшификатор Сванидзе. Значи за русофобстващият интернационал великата наша история все още е толкова опасна, че те и занапред ще правят всичко, за да я фалшифицират?

А сега, хайде да опитаме по тези поличби да погадаем за съдбата на Съюза на писателите на Русия. Ако чиновниците не се посвенят да изгонят нашия Съюз от дома, който винаги му е принадлежал, значи информационната и икономическа блокада, започнала още при Елцин, за руските и другите национални писатели се е оказала не толкова смъртоносна, значи съвременното писателско слово все още съхранява своите животворни свойства.

А ако изведнъж нашият Съюз никой не го пипне? Как трябва да разбираме това? Да смятаме ли, че нашият овластен елит вече не вярва във възраждането на руските национални литератури, които обединява нашият Съюз?

Или - Медведев и Путин все пак искат да преустроят Русия и затова се опитват да съхранят всичко, което е в нейната духовна основа?

Може би, и 210-та годишнина на Пушкин ще мине без антипушкинови рецидиви по държавните телевизионни канали, преди всичко защото “изхвърленият от кораба на съвременността” пушкински тип, одухотворен, не антропофобен, обичащ своята Родина, руски човек скоро ще бъде потърсен от властта?

Риториката ми, разбира се, е наивна, но всеки руски човек сега прилича на Андерсеновата кибритопродавачка. А какво да вземеш от нея, когато тя няма къде да се дене?

Росийский писатель, 2009