Павел Боцу

превод: Николай Зидаров

Балканът каменее в синината мека,
унесен в минало, което сън е вече;
мълчи върху съдбовната пътека -
повела твърдите си стъпки отдалече.

Вървим едва и носим в гръд Балкана
и радваме се: колко близко свода свети.
… Снегът, подгонен от годините, захвана
да се прибира все към върховете.

Горите виеха със вледенени скути,
желязната градушка би ги отвисоко;
Балкана бе на пост в тревожните минути,
когато вред смъртта налиташе жестоко.

На Орлово гнездо, снел шапка, всеки спира,
сърцето му се вслушва в миналото време,
което от скалистите бърда извира
и тихо шепне за страдания големи.

О, тук е също като в църква засияла,
в чиито погледи-прозорци жажда пари;
звънят камбаните спокойно на превала -
на отдих канят след тревоги и кошмари…

А под планинското небе Балкана свети,
с насечен лоб стои на пост пред обелиска.
И като птица слиза ехото от боевете
от връх на връх - до долината ниска.