Георгий Адамович

превод: Елена Алекова

След всич­ки* бе­се­ди, спо­ро­ве, не­до­у­ме­ния, на­деж­ди, до­гад­ки, обе­ща­ния, след ев­ра­зийс­т­во­то, след рус­ко­то шпен­г­ле­ри­ан­с­т­во, плам­на­ло и угас­на­ло в бер­лин­с­ки­те и па­риж­ки­те ка­фе­не­та, след всич­ки на­ши по­ра­же­ния, ко­га­то, как­то ни­ко­га още в па­мет­та на на­ци­я­та чо­век не е ос­та­вал сам, на­са­ме със се­бе си, из­вън об­щес­т­во­то и един­с­т­ве­но с нас­меш­ли­во-яз­ви­тел­но­то съз­на­ние, че, ето, и из­вън об­щес­т­во­то ние още мо­жем да съ­щес­т­ву­ва­ме, да оби­ча­ме, да мис­лим, да жи­ве­ем, ­ все пак и след всич­ко то­ва не е къс­но и из­лиш­но да пов­то­рим, че за нас гла­вен, об­що­рус­ки въп­рос ­ над лич­ни­те те­ми ­ е въп­ро­сът за Из­тока и За­пада, за то­ва ­ с ко­го да тръг­нем на път и с ко­го тряб­ва да се раз­де­лим: Ру­сия е стра­на меж­дин­на. И раз­би­ра се, то­зи въп­рос, би­дей­ки гла­вен нав­ся­къ­де и ви­на­ги, ос­та­ва гла­вен и в ли­те­ра­ту­ра­та. От­го­вор още ня­ма, но всич­ко, ко­е­то се­га пред­п­ри­е­ма­ме във всич­ки об­лас­ти, е под­го­тов­ка на ма­те­ри­ала за ре­ше­ни­е­то, за със­та­вя­не­то на “де­ла”, на “до­си­е­та”, сред ко­и­то ред ще въ­ве­де вре­ме­то.

Но все пак, тъй или ина­че, Ру­сия тряб­ва да си ос­та­не Ру­сия, с един­с­т­ве­ни­те свои чер­ти, с то­ва, на ко­е­то ни е на­у­чи­ла и от ко­е­то ня­ма да се от­ре­чем ни­ко­га. С то­ва, ко­е­то сме длъж­ни да пре­да­дем на на­ши­те де­ца, вну­ци, прав­ну­ци.

Кол­ко дъл­го, го­ди­ни, де­се­ти­ле­тия, сме хра­не­ли илю­зии от­нос­но Ев­ро­па! “До­ро­гие там ле­жат мо­гилы.” Дейс­т­ви­тел­но скъ­пи, не би­ва да го заб­ра­вя­ме. Мно­го доб­ре и точ­но, Иван Фьо­до­ро­вич, го­во­ри­те за то­ва на по-мал­кия си брат, пос­луш­ни­ка. Към Ев­ро­па, на За­пад ние ле­тях­ме поч­ти как­то с кри­ле­те на лю­бов­та. И ето - до­ле­тях­ме. И след всич­ки­те ни ски­та­ния, без илю­зии и съл­з­ли­вос­ти, със сво­бод­на па­мет, спо­кой­но, уве­ре­но си каз­ва­ме: сла­дък е ди­мът на оте­чес­т­во­то. Всич­ко е си­во, ми­зер­но и, Бо­же мой, та­ка про­вин­ци­ал­но. Но уве­ре­но, от­го­вор­но, съ­об­ра­зя­вай­ки се с пос­лед­с­т­ви­я­та и из­во­ди­те, ис­ка­ме да пов­то­рим: сла­дък е ди­мът на оте­чес­т­во­то, на Ру­сия.

Не за­що­то е оте­чес­т­во­то, а за­що­то е Ру­сия.

* * *
Как да го ка­жа? Случвало се е в раз­ка­зи, в някое от ме­сеч­ни­те спи­са­ния. Ве­чер. Га­ра, ня­къ­де в Сред­на Ру­сия. Вла­кът тък­мо е пре­ми­нал. Ня­как­во де­вой­че все още се раз­хож­да на­зад-нап­ред, съв­сем тра­ди­ци­он­но: шес­т­най­сет го­ди­ни, плит­ки, меч­ти. Ве­ро­ят­но още ­ и бре­зич­ки, неп­ре­мен­но “по­сър­на­ли”, зад ог­ра­да­, неп­ре­мен­но “праш­на”. Ня­ма как­во по­ве­че да ча­ка.

То­ва, раз­би­ра се, би тряб­ва­ло да е било през осем­де­сет­те или де­вет­де­сет­те го­ди­ни**, в “без­в­ре­ми­е­то”. Поз­на­то ти е до­тол­ко­ва, че ня­ма как­во да се вглеж­даш, а за ко­го­то е не­поз­на­то, той дейс­т­ви­тел­но ни­що ня­ма да “раз­бе­ре и за­бе­ле­жи”. Тук поч­ти всич­ки пе­ле­ни са ве­че раз­къ­са­ни, жи­во­тът е на­по­ло­ви­на проз­ра­чен. То­ва е рус­ка­та дъл­бо­ка про­вин­ция, ко­я­то се прелива в ели­сейс­ки­те сен­ки. Всич­ко е бя­ло и чер­но ка­то в ма­нас­тир. (Тук съ­що та­ка: къс­но­то, без­на­деж­д­но на­род­ни­чес­т­во, без­на­деж­д­на­та му­зи­ка на Чай­ков­с­ки, из­чез­ва­щи­те иде­а­ли…)

Но то­ва не мо­же­ше да про­дъл­жа­ва дъл­го. Не­що тряб­ва­ше да се слу­чи ­ и се слу­чи.

* * *
А. ми каз­ва­ше:

­Как­ви тряб­ва да бъ­дат сти­хо­ве­те? Та ка­то аероп­лан да се вър­тят, вър­тят по зе­мя­та и из­вед­нъж да се из­диг­нат ­ ако не ви­со­ко, то по­не с ця­ла­та те­жест на то­ва­ра си. Та всич­ко да е яс­но и са­мо през пук­на­ти­на­та на сми­съ­ла да нах­лу­ва про­низ­ващ тран­сен­ден­та­лен вет­рец. Та вся­ка ду­ма да оз­на­ча­ва то­ва, ко­е­то оз­на­ча­ва, а всич­ко за­ед­но ле­ко да се раз­д­во­я­ва. Та да вли­за ка­то иг­ла и да не се виж­да ра­на­та. Та ни­що да не мо­же да се до­ба­ви, да не мо­же да се тръг­не за­ни­къ­де, та “ах!”, та “за­що ме ос­та­ви?” и въ­об­ще ся­каш чо­век е пил гор­чи­во, ле­де­но пи­тие, от “пос­лед­ния из­вор”, от кой­то той ве­че ня­ма да се от­къс­не. Тъ­га­та на све­та е по­ве­ре­на на сти­хо­ве­те. Не бъ­де­те пре­да­те­ли.

В до­пъл­не­ние: лю­бо­пит­но е, че днес по­е­ти­те ни все по­ве­че ги вле­че да се упо­до­бят на ан­ге­ли за смет­ка на чо­веш­ко­то ес­тес­т­во. На зе­мя­та въз­ду­хът за тях е ду­шен и оче­вид­но не е по си­ли­те им да вдиг­нат це­лия чо­веш­ки то­вар. Те и го хвър­лят, след ко­е­то без­п­ре­пят­с­т­ве­но дос­ти­гат мни­ми не­бес­ни сфе­ри. Но по ста­рин­но дъл­бо­ко­мис­ле­но пре­да­ние чо­век е по­ве­че от ан­ге­ла. “Гьо­те е бил прос­так” ­ въз­к­лик­на раз­па­ле­но и раз­д­раз­не­но на ед­но мно­го­люд­но па­риж­ко съб­ра­ние един от ста­ри­те ан­ге­ли­чес­ки рус­ки пи­са­те­ли, пра­вил­но уло­вил от­б­лъс­ка­не­то, но с ужа­ся­ва­що ко­щун­с­т­во спря­мо ис­тин­с­ка­та иерар­хия на цен­нос­титe.

* * *
Край на ли­те­ра­ту­ра­та.

Кни­ги, раз­би­ра се, ни­ко­га няма да престанат да из­ли­зат, ви­на­ги ще ги че­тат, раз­с­лед­ват, хва­лят, кри­ти­ку­ват. Но ста­ва ду­ма не за книж­ния па­зар, бил той и най-изис­ка­ни­ят, най-”кул­тур­ни­ят”, а за то­ва, ко­е­то мо­же да раз­т­ре­во­жи съз­на­ни­е­то на пи­са­те­ля.

По са­ма­та си при­ро­да ли­те­ра­ту­ра­та е не­що пред­ва­ри­тел­но, не­що, ко­е­то мо­же да се из­чер­пи. И е дос­та­тъч­но са­мо пи­са­те­лят да въз­жа­ду­ва “пос­лед­ни­те не­ща”, и ли­те­ра­ту­ра­та (не­го­ва­та, лич­на­та ли­те­ра­ту­ра) ще за­поч­не да се раз­къс­ва, да вех­не, да се из­пе­пе­ля­ва, да из­тъ­ня­ва и ще се пре­вър­не в ни­що. Мо­же да я убие иро­ни­я­та. Но най-си­гур­но ще я убие усе­ща­не­то за не­пот­реб­ност. Ся­каш къ­саш лис­тен­це след лис­тен­це: то­ва не е важ­но и оно­ва не е важ­но, то­ва са глу­пос­ти и оно­ва не е ни­що по­ве­че от фалш. Лис­тен­це след лис­тен­це, ед­но след дру­го, без­жа­лос­т­но, в не­тър­пе­ли­во­то пред­чув­с­т­вие за най-точ­но­то, най-нуж­но­то… ко­е­то не съ­щес­т­ву­ва. Има са­мо лис­та ка­то в ко­чан на зел­ка. Ед­ва по­же­лал прос­то­та ­ и прос­то­та­та ка­то сяр­на ки­се­ли­на, кап­ка след кап­ка, за­поч­ва да ра­зяж­да ду­ша­та ти. Прос­то­та­та е по­ня­тие от­ри­ца­тел­но, дъл­бо­ко ме­фис­то­фел­с­ко и по ме­фис­то­фел­с­ки не­от­ра­зи­мо. Как да не ис­каш прос­то­та, но и как да я дос­тиг­неш, без да се уни­що­жиш в съ­щия то­зи миг? Ни­що не е прос­то, прос­то­та­та не мо­же да съ­щес­т­ву­ва. Прос­то­та­та е ну­ла, не­би­тие. “Аз ­ раз­би­ра се, аз въ­об­ра­жа­ем, ­ още мо­га да на­пи­ша то­ва, ко­е­то вие всич­ки пи­ше­те, но ве­че не ис­кам. И не­ка не ми на­мек­ват със съ­чув­с­т­ве­на иро­нич­на ус­мив­чи­ца за без­си­лие: умиш­ле­но, съз­на­тел­но пред­по­чи­там мъл­ча­ни­е­то.”

Въз­мож­но е и дру­го обяс­не­ние, мо­же би по-наг­лед­но: ли­те­ра­ту­ра­та е при­ну­де­на да из­би­ра слу­чай­на те­ма, слу­чай­ни об­ра­зи, то­ест един чо­век от ми­ли­о­ни, не схе­ма, а лич­ност. Ако аз из­бяг­вам слу­чай­но­то, то­ест иг­ра­та, ли­те­ра­ту­ра­та уми­ра. Да си пред­с­та­вим кръг с ра­ди­у­си. Ли­те­ра­ту­ра­та се на­ми­ра в кра­и­ща­та на ра­ди­у­си­те, къ­де­то по­ле­то е не­о­боз­ри­мо, къ­де­то при­мам­ват и проб­ляс­ват хи­ля­ди съ­би­тия, то­но­ве, рит­ми, случ­ки, сю­же­ти, нас­т­ро­е­ния. Тък­мо спо­лу­ка­та при из­бо­ра, не­го­ва­та оп­рав­да­ност всред всич­ка­та та­зи слож­ност е свойс­т­во­то на та­лан­та и кол­ко­то по-без­г­ра­ни­чен е ма­те­ри­а­лът за из­бор, то­ест кол­ко­то по-на­да­ле­че е плъз­га­не­то по ра­ди­у­си­те, тол­ко­ва по­ве­че ра­дост има в твор­чес­т­во­то, а в иг­ра­та ­ по­ве­че сво­бо­да. Но по­ня­ко­га въз­ник­ва же­ла­ни­е­то да се спус­неш към цен­тъ­ра. (”Не ис­кам глу­пос­ти, ис­кам един­с­т­ве­но нуж­но­то.”) И по­ле­то не­от­к­лон­но се стес­ня­ва, ра­ди­у­си­те се съ­би­рат, из­бо­рът на­ма­ля­ва, всич­ко от­да­ле­че­но от цен­тъ­ра ти се стру­ва по­вър­х­нос­т­но, всич­ко ед­но след дру­го от­х­вър­ляш. Чо­век тър­си ис­тин­с­ки­те ду­ми, не­на­виж­дай­ки изма­ми­те, от­каз­вай­ки се от тях с не­у­мо­ли­мо-ло­гич­ни в сво­я­та пос­ле­до­ва­тел­ност от­ка­зи. И ето, той най-пос­ле е при же­ла­на­та цел, той е щас­т­лив, той е в цен­тъ­ра. Но цен­тъ­рът е точ­ка, от­ри­ца­ние на прос­т­ран­с­т­во­то, в не­го мо­же са­мо да се за­ду­ши и да зам­лък­не. Ис­тин­с­ки ду­ми в ези­ка не съ­щес­т­ву­ват, а да пре­ос­мис­ля и да се пре­ус­т­рой­ва ­ да бие от­бой, ­ е ве­че къс­но, а и не­въз­мож­но.

Тък­мо та­ка се изяс­ня­ват ня­кои не­щи­ца от ду­хов­на­та би­ог­ра­фия на Пуш­кин. През трий­сет­те го­ди­ни Пуш­кин пре­съх­ва, зам­лък­ва и не са­мо Бен­кен­дорф с На­та­лия Ни­ко­ла­ев­на в слу­чая са ви­нов­ни. Чер­ве­ят на прос­то­та­та гри­зе Пуш­кин. Не та­лан­тът му се из­чер­п­ва, на­пук на пред­по­ло­же­ни­е­то на Бе­лин­с­ки ­ раз­би­ра се, не! Но той, из­г­леж­да, ве­че не ис­ка то­ва, от ко­е­то та­лан­тът му се е съб­лаз­ня­вал пре­ди, пов­ръ­ща му се от не­га­та и слад­ки­те зву­ци, бля­съ­кът го от­в­ра­ща­ва. Как­во ли ще­ше да се слу­чи по-на­та­тък, ако Пуш­кин бе ос­та­нал жив, кой знае? ­ но пъ­тят му не се виж­да, пъ­тя му го ня­ма. В пос­лед­ни­те му прек­рас­но-зре­ли сти­хо­ве ня­ма до­ри опит не­що от се­бе си и дру­ги­те да скрие. Ос­та­ва­ла му про­за­та. Но то­зи, кой­то с та­ка­ва дар­ба ве­че се е спус­нал от ед­но­то стъ­пал­це към дру­го­то, мо­же да стиг­не и до края. То­ва пра­ви го­ля­ма чест на Пуш­кин, как­то и на всич­ки, на ко­и­то им се при­виж­да “не­поп­ра­ви­мо-бе­ли­ят лист” ­ след то­ва още мо­же да се жи­вее, но ве­че е не­въз­мож­но да се пи­ше. (Рем­бо, един от снеж­ни­те вър­хо­ве във френ­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра, вне­зап­но за­ме­нил по­е­зи­я­та с тър­го­вия, а за­ед­но с не­го ве­ро­ят­но и дру­ги, ос­та­на­ли за­ви­на­ги не­из­вес­т­ни за нас, ус­то­я­ли пред съб­лаз­ни­те на ли­те­ра­тур­ния ус­пех и сла­ва­та.)

* * *
За­що оби­ча­те Тол­с­той?

Въп­ро­сът ми бе за­да­ден с нот­ка на не­до­ве­рие в гла­са. След ка­то от­го­во­рих ук­лон­чи­во, се за­мис­лих. За­що? Тяс­но-ес­те­ти­чес­ки, в плос­кост­та “ха­рес­ва ми”, на мен все пак не всич­ко у Тол­с­той ми ха­рес­ва. Ези­кът? Да, раз­би­ра се, ези­кът му е нес­рав­ним, но не би­ва да оби­чаш Тол­с­той за­ра­ди ези­ка, та на­ли то­ва не е Лес­ков. Усе­ща­не­то на жи­во­та? Да, но по­ра­ди от­дав­наш­ни де­ка­ден­т­с­ки спо­ме­ни, от кой­то ми е труд­но да се отър­ва, то ми е чуж­до. (При всич­ко­то же­ла­ние да не го­во­ря за се­бе си, не мога да из­бег­на това, ко­га­то ис­кам да ка­жа не­що не съв­сем об­що. Да мах­на се­бе си от своя път е не­въз­мож­но. Тук “аз”-ът е не цел, а сред­с­т­во, не обект, а приз­ма. На­ла­га се да обяс­ня­вам за из­бяг­ва­не на “до­сад­ни­те не­до­ра­зу­ме­ния”, за чи­е­то съз­да­ва­не ви­на­ги се на­ми­рат доб­ро­вол­ци-лю­би­те­ли.) Мно­го дру­ги не­ща пре­ка­рах през ума си, но ка­то приз­на­вах “да, и то­ва”, все пак чув­с­т­вах, че глав­но­то про­пус­кам.

По­мог­на ми слу­чай­ност, дре­бо­лия. Раз­би­ра се, не бе­ше от­к­ри­тие: прос­то по но­во­му раз­б­рах не­що, ко­е­то зна­ех и пре­ди. Вни­ма­ни­е­то ми прив­ле­че един брой на “Ру­сия и Сла­вян­с­т­во­то”, юби­ле­ен, във връз­ка с де­ня на “рус­ка­та кул­ту­ра”. Чу­до­ви­щен брой по ко­ли­чес­т­во­то тър­жес­т­ву­ва­що-са­мо­до­во­лен фалш, за­лял от­к­рай-док­рай юби­лей­ни­те му стра­ни­ци! За Бал­мон­тов­с­кия пре­вод на “Сло­во о Пол­ку Иго­ре­ве” не си стру­ва да го­во­ря, а и то­зи не­леп “пре­вод” не се от­на­ся до то­ва, за ко­е­то ис­кам да го­во­ря. Но око­ло не­го, от всич­ки стра­ни, осо­бе­но на пър­ва стра­ни­ца: рус­ка­та кул­ту­ра, рус­ка­та дър­жав­ност, за­ве­ти­те на Пе­тър, тра­ди­ци­и­те на Спе­ран­с­ки, ми­си­я­та ни в емиг­ра­ция, дъл­гът ни пред ро­ди­на­та, Пуш­кин, Дос­то­ев­с­ки и Су­во­ров, да­же Су­во­ров… И ни­то един път, ни­къ­де ­ име­то на Тол­с­той! Кол­ко е ху­ба­во то­ва! Кол­ко е ху­ба­во, че име­то му е не­въз­мож­но… не, не в то­ва из­реж­да­не, а в то­зи кон­текст! Кол­ко е ху­ба­во, че не мо­же за “де­ня на рус­ка­та кул­ту­ра”  да се ор­га­ни­зи­ра съб­ра­ние в за­ла “Тро­ка­де­ро”, пос­ве­те­но на Тол­с­той, ­ и ако се ор­га­ни­зи­ра, би се по­лу­чи­ла та­ка­ва лъ­жа или та­ка­ва кон­фу­зия, че на ор­га­ни­за­то­ри­те ще се на­ло­жи да се раз­кай­ват гор­чи­во. А на­ли Тол­с­той все пак е Ру­сия, са­мо че не та­ка­ва, как­ва­то ре­дак­то­рът на “Ру­сия и Сла­вян­с­т­во­то” си я пред­с­та­вя. От са­мо се­бе си се раз­би­ра, че в дейс­т­ви­тел­ност и Пуш­кин не е то­зи, кой­то е при Пе­тър Стру­ве, и до­ри  Дос­то­ев­с­ки не е то­зи, но те без­п­ре­пят­с­т­ве­но се под­да­ват на сти­ли­за­ция, те без­ро­пот­но учас­т­ват в слад­ни­ка­во-пат­ри­о­тич­ния мас­ка­рад и до­ри мал­ко от мал­ко не се учуд­ват на съ­сед­с­т­во­то си със Су­во­ров. А при Тол­с­той прав­ди­вост­та е тол­ко­ва сил­на, че няма как да го пре­чу­пиш. Той и след смърт­та си “не мо­же да мъл­чи” и за­то­ва на юби­лей­но тър­жес­т­во с де­мон­с­т­ри­ра­не на на­ци­о­нал­ни­те ни сла­ви е по-доб­ре и по-бла­го­ра­зум­но да се пра­вим, че не­го в Ру­сия ни­ко­га и не го е има­ло.

Пов­та­рям, то­ва е дре­бо­лия. Как­во зна­чи ня­как­во си там па­риж­ко вес­т­ни­че, как­во зна­чи “де­нят на рус­ка­та кул­ту­ра” с реч на про­фе­сор Кул­ман и хо­рис­т­ки с ко­кош­ни­ци? Но Тол­с­той нав­ся­къ­де е та­къв, в го­ля­мо­то и в мал­ко­то.

Тряб­ва­ше да нап­ра­вим уго­вор­ка, че без не­го рус­ка кул­ту­ра не би има­ло  - ма­кар и още да не е съв­сем яс­но как в ня­как­ва кул­ту­ра не­го да го вклю­чиш. Но по-доб­ре ­ ма­кар и как­во­то и да е с не­го, ще ре­че ­ без бу­та­фо­рия, от­кол­ко­то вся­как­во бла­го­ус­т­ройс­т­во, ся­каш “пре­о­до­ля­ло” го и ус­по­ко­и­ло се при Су­во­ров.

* * *
В съд­ба­та и дей­ност­та на Тол­с­той сму­ща­ва ед­но об­с­то­я­тел­с­т­во.

Той бе зав­ла­дян от нат­рап­чи­ва­та идея, че във вся­ка чо­веш­ка пос­тъп­ка, във вся­ка ду­ма има час­ти­ца ли­це­ме­рие. Той изя­вя­ва­ше то­ва ли­це­ме­рие с не­у­мо­ри­ма нас­той­чи­вост, сти­гай­ки до яс­но­вид­с­т­во и съ­зи­рай­ки лъ­жа там, къ­де­то ни­кой ни­ко­га не я за­бе­ляз­ва­ше. В дейс­т­ви­тел­ност то­ва бе не­го­ви­ят гла­вен ху­до­жес­т­вен ме­тод, то­ва, на ко­е­то той по­ве­че от всич­ко дру­го бе за­дъл­жен с ре­пу­та­ци­я­та си на “сър­це­вед”. Той и на­ис­ти­на поз­на­ва­ше хо­ра­та, как­то ни­кой друг. Но да­ли не му се случ­ва­ше да твър­ди ка­то че ли по инер­ция “лъ­жа, фалш, ли­це­ме­рие!”, ко­га­то ни­как­ва лъ­жа не ос­та­ва­ше? Вяр­ва­ха му, за­що­то при­те­жа­ва­ше не­от­ра­зи­ма, хип­но­тич­на убе­ди­тел­ност. Но то­ва бе по-ско­ро ма­ни­а­кал­на по­доз­ри­тел­ност, от­кол­ко­то про­ни­ца­тел­ност.

Той бе го­тов да за­по­доз­ре в ли­це­ме­рие и Бо­га, ка­къв­то цър­к­ва­та го пред­с­та­вя. Той от­х­вър­ли об­ред­ност­та, за­що­то “за как­во му е то­ва на Бо­га?”. Ни­ма ако Бог е Бог, му тряб­ват ня­как­ви си хит­ри­ни, не­щи­ца, фо­ку­си, ни­ма не тряб­ва да се об­ръ­ща­ме към не­го прос­то, ня­как си “очи в очи”, без во­да­чи и пос­ред­ни­ци? Ве­ри­га е не­о­хо­ди­ма в спи­ри­тиз­ма, за ви­ка­не на ду­хо­ве, но ни­ма тя е нуж­на и на все­мо­гъ­щия Бог? Пос­ле, ни­ма на Бог не са про­тив­ни сла­вос­ло­ви­я­та, ка­де­ни­я­та на та­мян? Та на­ли, ето, до­ри на не­го, на сла­бия чо­век, на Тол­с­той, е про­тив­но то­ва и са­мо по­ра­ди сла­бост­та си по­ня­ко­га нас­лаж­да­вай­ки му се, той знае и чув­с­т­ва, че ня­ма на как­во да се нас­лаж­да­ва. За­що на Бог му е нуж­на вя­ра в не­го? На Бог би тряб­ва­ло да са ну­жни са­мо де­ла. Ця­ла­та ре­ли­гия на Тол­с­той е про­из­ляз­ла от то­ва усе­ща­не, в ця­ла­та си пра­во­ли­ней­ност из­к­лю­чи­тел­но важ­но, из­к­лю­чи­тел­но се­ри­оз­но, въп­ре­ки ра­зоб­ли­че­ни­я­та, в по-го­ля­ма­та си част не осо­бе­но се­ри­оз­ни. Изоб­що в об­ли­ка на Тол­с­той ­ как­то в къс­но­то про­тес­тан­т­с­т­во ­ има ня­как­во дъл­бо­ко чо­веч­но, пре­чис­т­ва­що и чес­т­но ве­ли­чие. Но ка­то изис­к­ва от Бо­га ди­рек­т­ност, той от­да­ле­чи хо­ра­та от не­го, под­ро­ни вя­ра­та в Бо­га. Тол­с­тов­с­ки­ят Бог е не­у­ло­вим и към не­го дос­тъп ня­ма.

Та­ка пъ­тят към ис­ти­на­та се ока­за път към не­би­ти­е­то… Да­ли Тол­с­той не нап­ра­ви греш­ка в пред­по­ло­же­ни­е­то си? Да­ли той за­ед­но с “ци­ви­ли­за­ци­я­та” не хвър­ли пре­диз­ви­ка­тел­с­т­во и на ця­ло­то све­тов­но ус­т­ройс­т­во, в ко­е­то би тряб­ва­ло да бъ­де до­пус­на­та час­ти­ца ус­лов­ност? Мо­же би на Бог са му нуж­ни об­ря­ди­те? Мо­же би на Бог са му нуж­ни дог­ма­ти­те? Тол­с­той ни­ко­га не би се съг­ла­сил с то­ва, но кой знае? ­ дали той не е ос­та­нал в ужас­на и бе­зиз­ход­на са­мо­та, без опо­ра, без под­к­ре­па тък­мо там, в оне­зи вис­ши, не­бес­ни, ду­хов­ни сфе­ри, къ­де­то бе си­гу­рен, че опо­ра и под­к­ре­па ще на­ме­ри?

* * *
Съ­щес­т­ву­ва древ­на ле­ген­да, ко­я­то ве­ро­ят­но всич­ки зна­ят. Но ка­кто я зна­ят, така ся­каш са я на­ре­ди­ли на раф­т­че­то, къ­де­то ле­жат и про­чието “цен­нос­ти”: за прег­леж­да­не в ча­со­ве­те на по­чив­ка.

Бог не е съз­дал све­та, не е ис­кал да го съз­да­ва. Све­тът се е из­с­куб­нал към би­тие от не­го­ва­та пъл­но­та без не­го­ва­та во­ля, рис­ку­вал е да по­жи­вее на своя от­го­вор­ност, на къс­мет, на как­во­то и ще да ста­не. И ето, изяс­ня­ва се, че аб­со­лют­но ни­що ня­ма да “ста­не”. Смърт­та е не­по­бе­ди­ма, не­щас­ти­я­та и стра­да­ни­я­та са не­от­с­т­ра­ни­ми, ще се уве­ли­ча­ват все по­ве­че и по­ве­че по “пъ­тя на прог­ре­са”, за­що­то ня­ма път, ня­ма прог­рес и вся­ко “нап­ред” е са­мо след­ва­щ скок в пус­то­та­та, без ни най-мал­ка­та на­деж­да на не­що да се оп­ре, не­що да дос­тиг­не.

Раз­би­ра се, то­ва уди­ви­тел­но ска­за­ние с уди­ви­тел­ни­те из­во­ди, ко­и­то са­ми по се­бе си се раж­дат от не­го, не за всич­ки се на­ми­рат вър­ху “раф­т­че­то за цен­нос­ти­те”. То е из­мъ­чи­ло мно­зи­на, но би след­ва­ло да бъ­де пред­ло­же­но за ежед­не­вен раз­ми­съл на всич­ки хо­ра в ка­чес­т­во­то на “про­бен ка­мък” за вът­реш­ния опит, ка­то ду­хов­но уп­раж­не­ние. То се оп­ро­вер­га­ва са­мо от­вът­ре, не чрез ума, а чрез ня­как­во съг­ла­сие с це­лия жи­вот, чрез “со­ли­дар­ност” с не­го до оне­зи не­го­ви сло­е­ве, ко­и­то е не­въз­мож­но да за­по­доз­реш в сво­е­во­лие. Но съм­не­ни­е­то ос­та­ва. Ка­же­те, ако всич­ко то­ва е из­ма­ма, илю­зия ­ те­зи сли­ва­ния с при­ро­да­та, те­зи лет­ни плад­не­та, ко­га­то всич­ко ви­ди­мо, за­о­би­ка­ля­що ни е та­ка спо­кой­но и щас­т­ли­во и поч­ти оду­ше­ве­но ка­ни чо­ве­ка към по­кой и шас­тие, ­ ка­же­те, ако всич­ко то­ва е из­ма­ма?

За­ле­зи­те не лъ­жат ­ на­къ­де ни ви­кат? По­е­зи­я­та не лъ­же ­ за как­во е тя? От­къ­де ид­ва тя и на­къ­де оти­ва?

За­що на шес­т­най­сет го­ди­ни, на пра­га на жи­во­та, на чо­век му е та­ка ин­с­тин­к­тив­но-тре­вож­но, за­що са му та­ка яс­ни за­ле­зи­те, за­що му е та­ка близ­ка по­е­зи­я­та, ся­каш тък­мо на “пра­га”, “от там“, за пос­ле­ден път го при­зо­ва­ват да се ог­ле­да, да се вър­не, да се за­мис­ли? А след то­ва чо­век ста­ва ин­же­нер, пос­тъп­ва в бан­ка и дейс­т­ви­тел­но до са­ма­та си смърт не се ог­леж­да за ни­що… И ето, в ду­ша­та му се за­раж­да съб­ла­зън, на­ис­ти­на пос­лед­на: да­ли не тряб­ва да “уни­що­жи све­та”, то­ест за то­ва да ра­бо­ти, за­що­то вся­ко ис­тин­с­ко “нап­ред” се дви­жи един­с­т­ве­но в по­со­ка на­зад, а ако той упор­с­т­ва и се за­ни­ма­ва със “стро­и­тел­с­т­во” в ка­къв­то и да е стил, с ка­къв­то и да е вкус, то ни­ко­га ни­що ос­вен ум­но­жа­ва­не на бед­с­т­ви­я­та няма да се по­лу­чи? “Мо­гий вмес­ти­ти…”. Прин­ци­пи­ал­ни­те, ро­де­ни­те оп­ти­мис­ти не по­до­зи­рат ни­що, “нап­ред без страх и съм­не­ния” ­ и точ­ка! Опи­тът им ня­ма ни­как­во зна­че­ние ни­то в жи­во­та, ни­то в из­кус­т­во­то, те прос­то на прос­то не зна­ят за как­во ста­ва ду­ма, “не по­до­зи­рат”. Ако им раз­тъл­ку­ваш, ще от­го­во­рят: “престани, лю­без­ни, с тези глу­пос­ти!”. (За­то­ва то­зи чо­веш­ки ман­та­ли­тет “лю­без­ни” и про­чие, във всич­ки­те му най-съв­ре­мен­ни раз­но­вид­нос­ти, е не­по­но­сим до пот­ръп­ва­не, до от­в­раще­ние, ка­то ко­щун­с­т­во. И ре­дом с не­го е та­ка ху­ба­ва “за­мис­ле­ност­та”.) Но то­зи, кой­то е чул, кой­то е до­ло­вил “гла­са от там” и се е спра­вил с не­го, е дос­то­ен да бъ­де учи­тел на чо­ве­чес­т­во­то. Ако до­ри всич­ко си ос­та­не пред­по­ло­жи­тел­но, по-доб­ре е нас­лу­ки да ре­шиш “да”, от­кол­ко­то нас­лу­ки да ка­жеш “не”, а тук, в то­зи слу­чай, е не прос­то по-доб­ре, а по-мъ­жес­т­ве­но, по-кра­си­во, по-ми­ло­сър­д­но, не знам как още да се из­ра­зя…

В дейс­т­ви­тел­ност в то­ва “да” е ця­ло­то тайн­с­т­ве­но оба­я­ние на Гьо­те. Дру­ги­те или не всич­ко са чу­ли, или ­ как­то рус­ка­та ли­те­ра­ту­ра ос­вен Пуш­кин ­ не са се спра­ви­ли окон­ча­тел­но.

* * *
Тай­на­та на пи­са­тел­с­т­во­то из­г­леж­да се зак­лю­ча­ва в усе­ща­не­то за те­жест­та на ду­ма­та. Не са­мо при със­та­вя­не­то на фра­за­та, къ­де­то те­жест­та има ог­ром­но зна­че­ние и при да­ро­ви­тост на пи­ше­щия ин­то­на­ци­он­но се оказ­ва тък­мо там, къ­де­то сми­съ­лът изис­к­ва под­к­ре­па. Не са­мо в спо­соб­ност­та то­ва раз­п­ре­де­ля­не на те­жест­та да се съг­ла­су­ва с ес­тес­т­ве­но­то те­че­ние на реч­та.

Но още и в то­ва ­ най-ве­че в то­ва, ­ че ду­ма­та па­да на точ­но пред­чув­с­т­ва­но (не би тряб­ва­ло да се ка­же “точ­но от­ме­ре­но”) раз­с­то­я­ние, без да допуска ни­то пре­ли­та­не, ни­то не­до­ли­та­не, ка­то опис­ва она­зи кри­ва, ко­я­то му е оп­ре­де­ле­на. Пре­ка­ле­но близ­ка ­ тя е без­жиз­не­на, пре­ка­ле­но да­ле­че ­ тя е праз­на, и за­то­ва ве­ро­ят­но ис­тин­с­ки­те пи­са­те­ли тъй ряд­ко са мно­гос­лов­ни, за­що­то не­нуж­но­то раз­пи­ля­ва­не на ду­ми­те ги от­в­ра­ща­ва. Без­пог­реш­ност­та на пър­во­на­чал­ния “тла­сък”, до­ри ако не­ви­на­ги изис­к­ва вдъх­но­ве­ние, е ре­зул­тат от нап­ря­га­не­то на ця­ло­то съ­щес­т­во ­ ума, сър­це­то, во­ля­та. “Да из­пе­чеш за­на­я­та” тук е не­въз­мож­но.

Се­га сти­хо­ве­те не се уда­ват поч­ти на ни­ко­го. Две-три имена ­ и край. Да­ли и две-три ще се на­ме­рят? Ако про­дъл­жим съ­ща­та ме­та­фо­ра, - ли­ни­я­та, на ко­я­то ду­ма­та се дър­жи, е из­пус­на­та от пог­ле­да. Ли­ни­я­та е из­т­ри­та, из­по­тъп­ка­на и не по­ма­гат ни­то та­лант, ни­то тех­ни­ка: ду­ми­те па­дат или твър­де да­ле­че, или твър­де близ­ко. “Пи­ше­те про­за, гос­по­да” - бе ка­зал ня­ко­га Брю­сов. “Пи­ше­те про­за, гос­по­да” - го­во­ри на по­е­ти­те се­га са­мо­то вре­ме. Дай­те на сти­хо­ве­те да си по­чи­нат, как­то на зе­мя­та да­ват да си по­чи­не.

*Из книгата “Коментарии”. Вашингтон, 1957 г.

**На XIX век ­ бел.прев.