СТИХОВЕ
превод: Димитър Горсов
ИЗ „ КРИМСКИ СПОМЕНИ”
Посвещава се на брат ми Михаил
VІІІ. ТАТАРКА
По моста разнебитен, дето свива
път каменист и грее слънце жарко
с походка бавна - стройна и красива -
пристъпва тихичко мома-татарка.
Над кичурите черни на косите
кокетна шапчица се аленее.
Като завеска, от коприна шита,
чадра над смуглото лице белее.
Тя хитро ту открива, ту закрива
очи, по-прелестни и от зарници,
но в миг се сепвам: що за поглед диво
се стрелка изпод гъстите ресници!
ІХ. БАХЧИСАРАЙ
Как тих, загадъчен мълчи Бахчисарай.
Сияе златен месец в небесата.
Стени белеят дивно в светлината му.
И спи градът като в прокълнат край.
Бдят дървеса и минарета в тишината
над този сребродъх и сънен рай.
И блика от фонтаните водата
под дъх на зреещи асми в Бахчисарай.
Природата в покой безгрижен дреме.
И сякаш пак мечти от друго време
сред рой от дивни сънища летят.
Сред туй вълшебство, люшнати на воля,
с искрящо върше тъмните тополи
за стихналата старина скърбят.
1891
Х. БАХЧИСАРАЙСКИЯТ ДВОРЕЦ
Не се е сринал той. По ъглите му трайно
се сгушва пустоша на миналите дни.
Като че бурята на яростни злини
тук е вилняла и е литнала в безкрая.
В градината фонтан, стаил далечни тайни,
с кристални капчици загадъчно звъни,
За себе си ли плаче или в сън за други дни,
сълзи дворецът лее над съдби незнайни…
В руини са покоите на ханските жени,
и кулата, където в жадни младини
сред глух харем те гаснели невъзвратимо…
Вилнели груба сила и неволя тук…
Затихнала е силата, като ненужен звук,
ала неволята и днес и несломима.
ИЗ ЦИКЪЛА „ЕСЕННИ ПЕСНИ”
ІІІ. ПОСЛЕДНИТЕ ЦВЕТЯ
Цвят разтварят червените рози
като рани в зли есенни дни.
И пламтят, сякаш в смъртна угроза
чакат щастие да ги осени.
Ароматът им няма да бликне.
Нито лъч ще ги гали в зори.
Нощен студ като шип ще проникне
в тях - глада за живот ще смири.
Ще чернеят червените рози
както в раните съхне кръвта.
Дано слънце поне грейне в този
миг над тези последни цветя?
1902
ИЗ ЦИКЪЛА „ МЕЛОДИИ”
VІ. СТОЯХ И ДЪЛГО СЛУШАХ….
Стоях и дълго слушах пролетта.
О, как загадъчно тя ми мълвеше.
И как ту звънка бе й песента,
как тиха, но тъй необхватна беше….
Тя пееше безкрай за любовта,
за младостта, за дните й печални…
Но вече всичко свидно на света
мечтите бяха ми го обещали.
