ЖУКОВСКИ

Юлий Айхенвалд

превод: Татяна Любенова

Най-тихият поет на руската литература, благодушен и кротък, Жуковски - е представител на всякакви признания и покорности.
14-годишно момче, той вече пише оди - за император Павел. Във висша степен е ценно това, че на земята венец на неговото утвърждаване става човекът - “най-святото звание”; наставник на Александър ІІ, винаги - възхваляващ човека, доверчив хуманист и приятел на душата. Но психологически и естетически това, може би, бихме могли да приветстваме напълно едва тогава, когато неговия светоглед е преминал през горнилото на някакви съмнения и критики, когато макар и един лъч на протест и горделивост някога е пронизал твърде невъзмутимата му първоначална тишина. Но не: благонравието и благоволението на Жуковски е спокойно, без ритъм, без колебание, и струва ми се, че неговото душевно море никога не е познавало приливи и отливи - и в такъв случай, море ли е то?…
Певец и питомец на добродетелта, той не се стеснява да говори за нея - не му е съвестно да я възхвалява; винаги нравствен, без темперамент, искрен служител на “посредствеността”(тоест - на умереността), той почита доброто не от страх, а заради съвестта си. И когато в посланието към Батюшков, “син на блаженството и веселието”, той нарича поета епикуреец “родствен по муза” и вдига с него чаши, то някак не вярваш на това родство; и повече се намира Жуковски в своята си духовна сфера, когато дружески съветва: “Отхвърли сладострастието на пагубната мечта”. И ако понякога той прославя виното, то той е снизходителен към виното. От нищо неопиянен, над всички съблазни, никога не надигащ глас, негневен и мек, Жуковски с тези натрупвания на своята природа е бил предназначен за това, безшумно да влезе в системата на живота, която е заварил, и без поправки и уговорки да се преклони пред осветената традиция. Той приема и небето, и земята; той не вижда между тях някакви съществени разногласия. Това, което е, не е много далече от онова, което трябва да бъде. Така, Бог и цар си правят взаимни услуги: Бог пази царя, а царят пази Бог; и всички държавни учреждения, чак до смъртното наказание (изпълнението на което, по ужасния проект на Жуковски, е единственото петно върху неговата чиста памет, единствения изобличител на моралното затъмнение, трябва само да му придаде елеен, религиозен характер, съпровождайки го с църковни песнопения и молитви) - всичко има печат на святост, всичко е получено отнякъде свише. “Хвала на животворния Зевс!” - слава Богу! - ето неговият девиз.
Ако такова безропотно отношение към действителността и прекомерно съгласие с нея не оскърбява Жуковски, то е защото около него замира всяко силно чувство и неволно вземаш под внимание цялата му духовна личност. Работата е в това, че самият той е безкористен и благ, че самият той няма да употреби тази действителност в своя полза или във вреда на другите. Не, скромен и невзискателен, той като че ли въобще не се ползва от реалностите, той сякаш не заема място в живота на безплътния дух, който на никого няма да попречи. Не защото той е бил слаб, - напротив: неговата мекота е неговата сила; но такава е окраската на вътрешния му свят, такива са акварелните тонове на настроението му, че той не приема ожесточеното участие в борбата за съществуване, никого няма да измести, защото самото това съществуване той оставя в миналото и за бъдещето, а в настоящето не го взема със себе си и не се нуждае от него. Той затова за никой не е опасен, на никого не е конкурент. В него няма страст, в него има само надежди и спомени, той само чака и се надява, всичко близко му се вижда далечно, той психологически не е от този свят. Сегашният момент тече не за Жуковски. Той се оглежда за миналия, той обръща замислен поглед в лазурната далнина на бъдещето - живее в неясност на душата, в мъгливото мъждукане на сърцето, на границата на “оня тайнствен свят”. За него хората са важни не толкова сами по себе си, колкото като живи поводи за чувства. Мили спътници, които със своето присъствие са одухотворявали за нас този свят, той благодарно ще забележи преди всичко - в момент на отсъствие. Той започва с миналото. Или по-скоро предчувства, отколко да чувства. Упованието и гласът на спомените - ето какво му позволява да пренебрегне и да забрави ” низостта на настоящето и да таи в душата си това, което вече го няма и това, което още го няма.”
Безоблачността на Жуковски, тихото време в душата му, твърде спокойната светлина на сърдечната му лампада не правят отрицателно впечатление, защото във всичко това няма съзнателно самодоволство и всичко е пронизано от лунния лъч на непритворната меланхолия.

Прекрасното умира в цвят разкошен…
Такава е съдбата му в света

- в това мечтателно и тъжно вярва Жуковски. Той, по думите на Белински, ” обича и гали своето страдание”, религиозно го почита; той знае, че “и в самата скръб има наслада за сърцето”, и значи, скръбта не е по-силна от него, но въпреки това неговата печал е истинска, - а кой ще осъди печалният?
Затова идеализацията му не отблъсква, тъй като наистина е умилен и трогнат от живота, от човешките ценности, религията, мистерията на раждането и смъртта, даже церемонията на историческите тържества. В едно от писмата му до пруския крал Фридрих, Вилхелм ІV има следната характерна мисъл: “Короноването на владетелите е обикновено, така да се каже, като общо място в историята; но от друга страна, няма нищо по-прекрасно и възвишено от тези общи места, тоест нещо толкова признато и осветено от вековете, че накрая се е превърнало в обикновено и тривиално явление”. Тази вътрешна свежест на жизнените обреди и отношения за Жуковски никога не е изчезвала. И ако той нерядко се представя като поет на институциите, възпява благотворителността и често строфите му са съпътствани от разни погребения, то със своето вдъхновение той откликва на такива ноти, които действително съвпадат с неговата лична сантиментална музика. Той е сърдечен. Но неговата сърдечност е някак проточена и равномерна, и можем да кажем, че Жуковски е поет, който страда от разширение на сърцето. Няма сгъстеност, патос, буря; от Байрон той заимства най-малко байроническото - психологията и повестта на затворника; той е методичен и бавен, разпределя своята душа за през целия си живот, за дълъг живот (така знаменателно и безметежно е това дълголетие, допълнително подчертано от лъжливите предчувствия за ранна кончина), и много негови произведения говорят за сънливост на духа. Даже силни житейски събития не са могли да разбудят този небодър певец на спящите деви. Той не е скитник, не е пътник, не е блудният син; не прилича на своя Есхин, с родния дом никога не се е разделял и, както Теон, е прекарал своя вътрешен век “на прага” на едно и също жилище, в кръга на идейна уседналост. Монотонна и еднообразна, неговата душа почти няма какво да каже, а и е било съдено да говори дълго, и ето, тя се повтаря, и нейните сладостни, нежни цветя се обезцветяват, и се рее над някои негови страници тънкото изпарение на скуката. “Беден певец”, той не може да се изразява ярко, защото силата на думите му пречи на бледността на душата му - гръмката реч не допуска пълнота на психическата тишина, нейната хипертрофия. Справедливо му вменяват като заслуга, че е едва ли не първият лирик, той в стиховете си разказва за своята интимна история, за разбитата си любов; но и в това е неизразителен - собствени и подходящи думи не намира даже за своето. Несамостоятелен, способен само да е мелодичен отзвук на чуждите звуци, роден преводач, Жуковски тъкмо за това е извикан от природата, защото тя се е погрижила за създаване руското ехо на немския идеализъм. От Германия, от Шилер, от Рейн - има много у Жуковски. И има в него известен елемент от Ундините, има, и в хубавия, и в лошия смисъл, нещо общо със стихията на водата, като писател той малко прилича на своя вуйчо Струй, само на добрия вуйчо Струй…
Пасивната, почти безкръвна организация на Жуковски обяснява и това, че неговата религиозност и смирение понякога затрогват, но не заразяват, че оптимизмът му, непреминал през изпитанията на велики страдания, е неубедителен; тя обяснява и това, че макар и да е нашият незлобив автор - “поетически чичко на дяволите и вещиците”, “гробищен красавец” и романтик,
макар и гробовете и привиденията да не го плашат чак толкова; самата фантастика при него е в порядък, нещо повече, дяволите го привличат по-малко от ангелите, които той не малко е виждал и сред хората.
Изобщо, ако не говорим за всичките му известни обективни заслуги към руската литература, трябва да отбележим неотразимата симпатичност на писателският му и личен облик. Не сложен, невълнуващ се без изненади, той в неоцветените, вътрешно бели, “пленително-сладостни” стихове е прелял всичко, което е било в душата му, и в нашата словесност от духовното му присъствие е станало по-чисто и по-светло. Самият той винаги е бил способен да се посмее и пошегува със себе си, в своята възвишеност внасял по човешки мили поправки, не умеел и не обичал да си въобразява, че е на пиедестал. Без завист, учител, свеждащ глава пред лаврите на своите ученици, “с каква радушност на благоволението” е приемал той изкуството и хората, какъв благодатен мир е излъчвал! Като тих, замиращ часовник биело сърцето му, и въпреки всичко - биенето му в нашата поезия се чува и досега, и от това, че не замлъква, в душата на руския читател става някак спокойно. С ореола на уважение во веки ще бъде обкръжена съзерцателната фигура на Жуковски. В този ред на мисли, неблагодарно би било да забравим, че когато е било необходимо, той веднага е излизал от тази съзерцателност, използвал е своите отношения с трона, за да спаси другарите по занаят, и винаги, от Пушкин до Шевченко, когато руският писател е в беда, около него, помагайки му и поддържайки го, е бил Жуковски. Това достойно допълва собствената му литература, това така добре коментира мисълта му за “свещената наслада от доброто” и в негръмогласната му хармоничност няма по-обаятелна черта от съответствието между добрата дума и доброто дело.


Из „Силуети на руски писатели”; 3 кн. М., 1906 - 1910; 2-ро изд. М., 1908 - 1913.