Николай Конрад

превод: Татяна Любенова

…Ние знаем, че понякога в историята се случва така, че новото се появява пред хората в образа на старото. Така е било и в историята на Италия при прехода към епохата, получила името Ренесанс. Както е известно, това е бил много важен по своето общоисторическо и историко-културно значение преломен момент в живота на средновековна Италия, а след нея и в живота на други народи в тогава още феодална Европа.
Особеността на този момент е била такава, че напредничавите дейци на епохата са възприемали прехода към новото като “ренесанс”, “възраждане” на старото. “Старото” в този случай е била европейската античност - времето на древна Гърция и древния Рим.
Разбира се, за действително възстановяване на порядките, характерни за античната епоха, не можело и дума да става. Защото това би означавало връщане към робовладелския строй, който отдавна бил отмрял в тази част на света. Става дума за някои елементи на културата от античния свят, които деятелите на италианския Ренесанс справедливо или произволно са виждали като първообраз на това, което са искали да виждат в себе си, в своето време. Най-важният от тези елементи е хуманизмът. С това понятие е била обозначена представата, че именно човекът е най-висшата ценност на обществения живот и битие.
Близка до тази картина наблюдаваме в VІІІ в. в Китай. При това, както и в Италия, приближаването на новата епоха най-рано е усетил поетът. В Италия това е бил Данте, в Китай - Ли Бо. Ли Бо първи не само остро почувствал необходимостта от новото, но изразил и своята представа за него. И направил това също по пътя на обръщането към своята античност. Такава античност за него е била епохата на древното Чжоуско царство (ХІІ - VІІІ в. пр. н.е.).
Ли Бо има цикъл стихове, носещи названието “Древност”.
Първото стихотворение в този цикъл разкрива основната мисъл на поета. Ли Бо говори за поезията - тази, която е дадена в Шицзин, при това не във цялата тази древна, принадлежаща на времената на Чжоуското царство “Книга на песните”, а в раздела, който носи наименованието “Да я” - “Велики оди”. За Ли Бо главното се заключава не в жанра или съдържанието на тези “оди”: и едното, и другото, са свързани с напълно друг живот - животът в дълбока древност; работата е в общия тон. В този раздел той виждал поезия “велика”(да) и “висока” (я), която по негово мнение, е истинска поезия и е необходима. В първата строфа на своето стихотворение поетът казва: “великата и висока поезия вече отдавна я няма”. Тя е изчезнала с настъпването на Чунц-Чжанг епохите на войните, които от началото на VІІІ век до края на ІІІ век пр. н. е. са водили между различните царства, съставящи тогава Китай.
Това било времето, когато по думите на поета, “драконите и тигрите”, тоест управниците, “се изяждали един друг”. По-нататък поетът прави обзор на последващата история на своята страна, казва, че е имало периоди на някакъв подем, но след подема следвал нов упадък.
И ето, че поетът стига до своята епоха и заявява, че в неговото време се случва “връщането към древността”, тоест към това идеално време, когато “господарят, съди в дълга, спускаща се одежда, без да прибягва до действие”; когато “тачат всичко чисто и истинско”; когато “талантите се развиват в покой и светлина”; когато “външният облик и вътрешните качества се осветяват един други”; когато ” светителите на земята са толкова, колкото звездите в есенното небе”. Такава е в изображението на поета картината на обществото, върнало се към порядките на лъчезарната древност.
Поетът определя и своята мисия в процеса на възвръщане към древността. Някога, съответствайки на историческата традиция, Конфуций също се е стремил да се върне към старината. Да върнат хората в древността, според Конфуций, трябвало старинните съчинения, в които е запечатана древността. Конфуций смятал, че той е призован да предаде на хората от своето време това, което се съдържа в тези съчинения в достоверен вид. Затова и се заел с работа по “очистване” на старото наследство от всички напластявания по него и с “предаването” на това, което е автентично.
Така е разбирал мисията си и Ли Бо. “Моят стремеж - пише той - е да очистя и предам „така, че това, което се предава “да засияе в светлина и да озари хилядолетията напред”. Ако си спомним началната строфа на това стихотворение, където се говори за “великата” и “висока” поезия, ще ни стане ясно, че поетът е считал именно себе си за призван да възроди истинската поезия.
До какво трябвало да доведе възраждането на истинската поезия?
Ли Бо говори за това много образно. Той би искал, както някога Конфуций, да чуе, че “еднорогът е уловен”. И тогава, пише поетът, той ще “сложи своята четка”, тоест ще сметне своето дело за завършено.
На Конфуций се приписва съставянето на “Чунцю”, съчинение, представляващо летопис на царство Лу, родното царство на Конфуций.
Последователите на древния мъдрец видели в “Чунцю” не книга за историята, а книга за съда, извършен от техните учители над управниците. Съдът се заключавал в това, че мъдрецът е назовал деянията на всеки управник с истинските им имена. Така на потомците е бил даден точен критерий за определянето на това, което е хубаво и което е лошо. Конфуций довел своята летопис до 481 г. пр.н.е. С това той завършил своята работа. И отбелязал, че в тази година в страната се е появил и бил уловен еднорог.
Еднорогът е едно от приказните същества в китайската митология. Появяването му се приема като знамение, че на земята идва благо. Но в епохата на Конфуций картината била точно обратна: навсякъде царял смут. И хората не разбрали тогава, че в живота на страната се е случило щастливо събитие: появил се е мъдрец, съдещ управниците и показващ пътя на хората към благата.
Именно такъв знак е искал да види Ли Бо. Ако той е чул, че в неговото време е “уловен еднорог”, той спокойно ” би сложил своята четка”.
Образът на еднорога говори също и за това, в какво се заключава благото, настъпващото, което така чакал Ли Бо. Еднорогът е животно, което когато върви, “няма да настъпи нищо живо”; когато се храни, “не яде нищо живо”. Затова са го нарекли носител на жен. Жен е древна дума, която означава “човешко начало”, най-високото и ценно нещо в битието”. Върху това начало, тоест върху разбирането, че човекът е най-висшата ценност, трябвало да бъде построен целият обществен живот, цялата култура. Не е трудно да се види, че тази китайска дума и по общ смисъл, и даже етимологически, съответства на европейската дума “хуманизъм”, в този неин смисъл, който влага в нея епохата на Възраждането в Европа. В тази дума се изразявало тогава стремежът към възможното в общите рамки на феодализма, освобождение на човешката личност от менгемето на средновековния догматизъм….
Веднъж Ли Бо по време на своите пътувания попаднал в Хучжоу, оживен търговски град на брега на езерото Тайху. На въпрос на местния градоначалник кой е той, поетът отговорил:

Аз съм - цзюйши от Цинлян, изгнаник сян.
Погребвам в кръчмите името си вече трийсет години.
А тебе, управнико на Хучжоу, какво да те питам?
Аз съм - буда Цзинсу, въплъщение негово съм.

В китайския текст това четиристишие е само двайсет и четири знака, но в тези не особено много знаци е и биографията на поета, и неговата характеристика.
С думата цзюйши сред гражданите на средновековен Китай означавали самостоятелен човек, който има свое стопанство, глава на семейство; в този случай думата цзюйши означава собственик. Бащата на Ли Бо бил богат търговец, той оставя на сина си голямо състояние. Следователно Ли Бо е можел да се нарече собственик. Това е било за тях като определяне на общественото им положение.
Но думата цзюйши се е употребявала и в други случаи. Така се е наричал образованият човек, ученият, но който не принадлежи към официалната каста, не е на държавна служба. Сред будистите терминът цзюйши се прилагал за почтени лица от миряните, тоест вярващите, които не принадлежат към официалните кръгове на църквата. Ли Бо е бил, несъмнено, много образован човек, но никога не е бил чиновник. Наистина, около три години бил в двора, но попаднал там само по настояване на приятелите си и именно като поет. Задължението му се състояло в това да пише стихове по повеля на императора. Но Ли Бо не успял да стане придворен поет. В двореца той се държал не само независимо, но дори предизвикателно. Казвали, че има в гръбнака си “кост на гордостта”, която му пречи да се превива. Приключило с това, че Ли Бо бил изгонен от двореца. Никога не е бил Ли Бо и привърженик на каквато и да е религия - нито в смисъл на църковна организация, нито в смисъл на сдружение от догматици. Имал ли е той “кост на гордостта” - това е неизвестно, но независимият дух бил отличителна черта на личността му. Наричайки себе си “цзюйши от Цинлян” (Цинлян е град в провинция Сечуан - негов роден град), Ли Бо по такъв начин все едно е казал за себе си, че е свободен човек. Той говори за себе си по-нататък като за “изгнаник сян”: така са го наричали неговите съвременници, особено приятелите му. Сян - това е образ от даоизма. Даоизмът не е само съвкупност от изконни народни вярвания, не е само възникналата върху тях религия в средновековен Китай, конкурираща се с привнесения отвън будизъм, но и сбор от представи за света, за живота, цялостно светоусещане. Даоисткият сян обичайно е човек, който се самоизолира в “пустинята”, в Китай - в дълбините на планините, стремящ се там да опознае тайните на природата, в частност да открие тайната на вечната младост и безсмъртие. За едни хора това е отшелник, подвижник, набожен човек, а за други - чародей, магьосник, вълшебник. На такива хора било свойствено чувството за свобода, независимост от всякаква власт в природата, в обществото, в самия себе си - от властта на желанията и страстите. Ще добавим, че от средите на такива сян са произлизали понякога водачите на народни бунтове. Ли Бо още в младостта си е започнал да изучава даоисткото ци шу - “книга за необикновеното”; в 718 г., тоест, когато е бил на 17 години, той отива в планините, стремейки се да установи контакт със скрилите се там отшелници. През 721 г., Ли Бо за втори път се отдалечава в планините и преживява там около пет години. В такъв смисъл поетът е имал право да каже за себе си, че е сян.
Но защо е добавил “изгнаник”? Действително, в живота на поета има много неща, които никак не се връзват с представата за подвижник-отшелник. Например, когато е бил на 19-20 години той се присъединява към “героите” (женс), както са наричали тогавашните народни рицари, които са били призвани да защитават слабите и обидените, и да се разправят със силните и оскърбителите. Професията им е била да “извършват подвизи”. Под това можело да се разбира и разправа с угнетителите, както и ограбване на зловредните богаташи. “Героите” можели веднага да раздадат на бедните всичко, което са добили, а са могли и да устроят грандиозен пир. И даже били винаги готови, по всеки повод, да пуснат в ход “изкуството на меча”. В тези времена това са били защитниците на народа - граждани и селяни. За тях са били свойствени стремежът към независимост и свобода, неукротимият мъжествен дух, неудържимо освободена природа.
Ли Бо, който бил в тяхната среда, живеейки заедно с тях живота им, е придобил някои от качествата им, впрочем в зачатък заложени в самия него. Той работел с меча и прахосвал пари и ценности, които обаче са били негови, а не отнети от друг: биографите му потвърждават, че през тези години разпилял и раздал почти цялото си състояние.
Но животът на поета бил някак особен. В 719-720 г. , той, по свидетелства на биографите му, е водил компания от “герои”, а в 721 г. се е оттеглил в планините за още почти пет години.
Какво е правил там? Изяснявал си е тайните на природата, кълцайки в хаван всякакви билки с надеждата да приготви хапчето за безсмъртие, както се полага за всеки класически сян?
От някои негови стихове научаваме, че е почитал други даоистки отшелници. За един от тях той пише:

Горските върхове стържат самото небе.
Забравил за всичко, той не брои годините,
разпръсквайки облаци, търси “Древния път”,
прислонен до дърво, слуша ромона на струите.

Говори и за себе си:

Питат ме, защо живеете там - в сините планини?
Смея се и не отвръщам… Сърцето ми е спокойно.
Цветът на прасковата изтича като струя и изчезва.
Има друг свят - не наш, човешки. {*}

{* Всички цитирани стихове са в превод на А.И. Гитович - бел. на рус. ред.}

В първото стихотворение поетът е употребил думата сяояо, което се превежда “забравяйки за всичко”. Това е много старо понятие, с което в древността Чжуан-цзъй, един от основоположниците на даоизма, е обозначил пътят на истинския сян. Сяояо значи “да обладаваш велика духовна свобода”, да не позволяваш на живота с всекидневните му грижи, работа, пристрастия, да сковава духа. Именно така - в смисъл на житейска всекидневност - трябва да се разбира и думите на Ли Бо за “човешкия свят”.
Посочен е в цитираните редове и друг признак на сян. Той умее да слуша и разбира ромона на ручея, песента на вятъра, умее да общува с природата като с живо същество. Ли Бо действително винаги е търсил общение с природата. Животът му е изпълнен със странствания по родната страна. Поетът е посетил много, действително забележителни по своята красота места и е разказал за тях в стиховете си. Но в тези стихове навсякъде присъства и самият поет със своите мисли и чувства. Това придава на стиховете му за природата изключителна лиричност. В такъв смисъл и от гледна точка на отношението на Ли Бо към природата - той несъмнено е сян.
Защо все пак “изгнаник”? Защото истинският сян “яхнал вятъра”, волно летящ в небесните висини, Ли Бо “трийсет години е преживял в кръчмите”. Така той сам казва за себе си. Това потвърждава и Ду Фу, негов по-млад съвременник и приятел: “Ли Бо… в кръчмите на Чанъан паянъй спи” - четем в едно стихотворение на този поет. От него узнаваме, че Ли Бо е говорил за себе си така: “Аз съм - винен сян”. Основания за такова определение действително е имало. Биографите разказват, че в 735 г. Ли Бо с приятели е бил известно време в планината Цзуйлайшан. Това е била знаменита компания на “шестима безделници от бамбуковия проход”, прекарващи времето си с вино край бистра планинска рекичка, в живописното дефиле, обрасло с бамбукови дървета. В 743 г. той става един от “осемте винени сян” - членове на друго весело съдружие. Какво е търсил Ли Бо във виното? За това той сам е разказал в стиховете си:

Как е хубав днешният ден - и вятър, и слънце!
И утре вероятно ще бъде не лош.
Пролетният вятър ни се надсмива:
” Хора, защо седите унило?
Скитайте сред стволовете! Нека затанцува у вас
    птица-феникс с крила като дъгата.
Гребнете с чашите! Нека заскачат у вас чудните
                                                            рибки.
И за хиляди в злато купете си питие!
Грабнете радостта и не търсете нищо друго…”

Но поетът има и друга мотивировка да се обърне към виното. Тя е изказана в друго стихотворение, написано, както е посочено в заглавието, “в пролетен ден, след като се събужда от пиянския сън”. Началните редове на това стихотворение са следните:

Животът в този свят е само голям сън.
Защо да го правим по-труден?
Затова и пия цял ден.

Строфите на първото стихотворение говорят за жизнелюбието на поета, за стремежа му към радостта. Мотивиран е от този чудесен ден, който ще бъде такъв и утре. Във второто стихотворение има същият призив да се радваме на живота, но с друга мотивировка: защо да се огорчаваме? Нали животът е сън. Не трябва да виждаме в думите “животът…е само сън” представа за илюзорността на живота. Тези думи трябва да се разбират по-иначе. В книгата на Чжуан-цзъ има място, където се разказва, как той веднъж заспал и сънувал, че се е превърнал в пеперуда. След това заспала пеперудата и засънувала, че се е превърнала в човека Чжуан-цзъ. И ето, Чжуан-цзъ не знае кой е всъщност: човек ли, на който му се е присънило, че се е превърнал в пеперуда, или пеперуда, която сънува, че е станала човек? Това не е представа за живота като съновидение, това е мисъл за еднаквостта на това, което ние наричаме действителност и това, което считаме за съновидение; в друг план - това е мисъл за еднаквата реалност на действителността и мечтите.
Последното, което е казал Ли Бо в отговор на управника Хучжоу е, че той е “буда Цзинсу”. Цзинсу е име на Вималакирти, един от много популярните персонажи на будизма. Вималакирти е бил много богат човек, водил голяма търговия, имал семейство. В будизма той се явява като образ на праведника-мирянин, точно противоположен на подвижника, на аскета. В този образ се утвърждава мисълта, че истинската праведност се състои не в отказа от света, а във възприемането на този свят, не в отричането от светските дела, а в най-активна светска дейност. В устата на Вималакирти при това са вложени думи на рязко осъждане не само на аскетизма, но и на привържениците на догмата. Той порицава тези последователи на Буда, които живеят в мъртва доктрина, намират се във властта на схоластичните формули. В такъв смисъл, с думите “аз съм Вималикирти, негово въплъщение” Ли Бо иска да подчертае, че е човек на живота, човек на действителността, свободен от всякакъв схоластичен догматизъм. Това определение, дадено от поета за самия себе си, открива пътя за разбиране на още една страна от неговата поезия. Ли Бо има много стихове за живота. В тях говори за радостите и горестите на хората, за родната си страна, за събитията на своето време, за смутовете, постигнали страната по време на метежа на Ан-Лушан. Метеж, който засяга и самия него. Когато император Сюандзун избягал от столицата и след това се отрекъл от престола, на който сяда най-големият му син, за властта претендирал и другият син - Юн-ван. На Ли Бо му се струвало, че именно този принц защитава интересите на народа и се присъединил към неговите отряди. Но Юн-ван бил разбит; Ли Бо попаднал в плен и като метежник бил осъден на смърт. За негово щастие военначалник на правителствените войски бил Го Цзъй-и, който поетът, по време на участието си в общността на “народните рицари”, спасил от смърт. Го Цзъй-и, който през това време от войник израстнал до военначалник, смекчава участта на поета, заменяйки наказанието му с изгнание, а сетне, след потушаването на метежа, Ли Бо попада под общата амнистия.
Има още една черта, която се проявява в многостранното творчество на поета. Това е - най-нежната му любов към родината. Както казва самият поет, когато вдига взор към върховете, той вижда небето на родината, когато го спуска надолу - вижда земята и, тоест, мисли за нея непрестанно.
Такъв е бил поетът - въплъщение на духа на свободата, живота, действеността. Този дух се проявява и в неговата поезия, преизпълнена наистина с магическата сила на вътрешното напрежение, с висока лиричност. Вероятно, именно поради това са го наричали магьосник.

СПб.: Кристалл, 1999.- (Б-ка мировой лит. Малая серия).