Алексей Мусорин

превод: Литературен свят

«Книга на скръбните песнопения», създадена от монаха Крикор от Нарекския манастир, заема много специално място в арменската литература вече в продължение на десет века. Това произведение било преписвано от столетие на столетие, стремяли се да го имат във всеки дом. На книгата приписвали понякога вълшебни свойства: смятало се, че ако се сложи ръкописът под възглавницата на болния, той непременно ще се излекува.
Животът на великия поет на средновековна Армения не бил богат на събития. Родил се в 945/950 г. в семейството на учения-богослов Хосров Андзеваци, възпитание и образование получил в Нарекския манастир, чийто настоятел бил братът на дядо му по майчина линия - Анани Нарекаци. След завършването на образованието си, Крикор бил подстриган за монах и скоро се прославил със своите знания и благочестие. Още приживе за него се създавали легенди. Едно от преданията разказва, че Нарегаци, в действителност учен монах, почти не напускал в живота си обителта на брега на езерото Ван, седем години бил пастир, ни веднъж не ударил добитъка и не го обидил с лоша дума. След като завършил пастирската си работа, той забил в земята пръта, с който никога не била бита нито една жива твар и прътът се превърнал в цъфтящ храст.
Крикор Нарегаци оставил огромно литературно творчество. Той писал химни в чест на светци, създал «Тълкувание на Песен на Песните», «Славословие на светите апостоли», «Славословие на свети Яков, епископ Низибийски», «Песни» и мн. др. Но главното произведение, обезсмъртило името му, станала «Книга на скърбните песнопения».
Крикор Нарегаци починал в 1003 г. и бил погребан в Нарекския манастир. Гробът му в продължение на много векове се почитал сред народа и бил място за поклонничество. Арменската църква го канонизирала за светец.
«Книга на скръбните песнопения» се състои от деветдесет и пет глави, всяка от които е озаглавена по един и същ начин: «Слово към Бога от дълбините на сърцето». Обикновено я наричат поема, но това жанрово определение изисква пояснение. Поема наричат голямо епическо или лирико-епично фабулно произведение в стихове. Но фабула в «Книга на скръбните песнопения» няма. Произведението не принадлежи и към епическия род литература. Пред нас е шедьовър на религиозно-философската лирика. Но то не трябва да се разглежда и като събрани отделни религиозно-философски стихотворения. Това е цялостно произведение, всяка следваща глава на което представлява по-нататъшното развитие на общата тема.
Основната мисъл в книгата на Нарегаци е мисълта за несъвършенството на човека, за духовната му слабост, за безсилието му пред греховната суета на света. Поетът винаги пише от първо лице, покайва се за собствените си грехове, но пише така, че думите му могат да бъдат изречени като собствени от всеки негов единоверец, от всеки християнин, от всеки човек, нелицемерно изпитващ съвестта си. Авторът не отделя себе си от своите читатели. Затова, че книгата е била адресирана до всички хора по земята Нарекаци сочи пряко във втора част на трета глава на произведението си:

Тази нова заповед - книгата на скръбните песнопения
е създадена за живеещите на земята хора от всички възрасти,
за цялото множество пръснати по света християни.

В съответствие с тази цел Крикор Нарегаци напълно съзнателно избягва в произведението си каквито и да са детайли, каквито и да са подробности от личния си живот. В «Книга на скръбните песнопения» няма нищо, което да не може да бъде в живота на всеки, за да не каже никой от читателите: «Това го е написал за себе си, а не за мен!» Обръщайки се към Бога, поетът моли прошка не само за себе си, но и за всички хора.
Поезията на Нарегаци е трудна за възприемане от съвременния човек: дългите редове от сложни метафори, чести цитати от Библията изискват постоянни коментари. Последното не е необичайно: в епохата, когато е създавана «Книга на скръбните песнопения», познаването на Библията било всеобщо и апелирането към библейския текст не усложнявала, а облекчавала възприемането на текста, защото го свързвала в съзнанието на четящия с отдавна известното и добре усвоено.
В «Книга на скръбните песнопения» срещаме колоритни картини, включително описания на ада и сатаната. Но е необходимо да се помни, че това няма нищо общо с художествените измислици на новото време. Нарегаци не измисля нищо, а само излага във вдъхновени стихове представите на своето време. Той действително вярвал, че адът и сатаната съществуват и че са именно такива, каквито ги описва.
Според Нарегаци човек се ражда чист и добър, но светът, обкръжаващата го действителност го водят по пътя на греха, който развращава първоначалната му същност. Поетът не приема обкръжаващото го общество, но, забелязвайки пороците му, безпощадно бичува «жестокосърдечния пазител на закона», «безразсъдния лъжемъдрец», «коварния съветник», «разпътния прекупвач», «беззаконния управник», «пристрастния съдия» и др.
Създавайки безсмъртната си творба поетът-монах преследвал две цели: да призове човека към покаяние, да му покаже пътя към усъвършенстване на духа и да му вдъхне надежда за спасение с помощта на всемогъщия Бог. Тук Нарегаци изцяло следва евангелското учение, според което самостоятелно човек не може да спаси душата си, но «за Бога всичко е възможно» [Матея. 19; 26]. Упованието на Бога, вярата в безкрайното Му милосърдие към каещия се грешник дава оптимизъм на тази поезия на оплакване на греховете.
Както и много християнски мислители от Средневековието Нарегаци се вълнува от проблема за противоречието между душата и тялото. Този проблем поетът решава в духа на примирението между «божественото творение» - тялото и «божествената благодат» - душата. Но и прави уговорката, че примирение и хармония между тези две противоположни начала е възможно само с помощта на всемогъщия Бог.
Крикор Нарегаци за пръв път в арменската литература прави обект на поезията природата. Същевременно той разглежда човека като неотменна част от природата. Може би в това намерили отражение естественонаучните възгледи от онова време.
Поетът завършил произведението си в 1002 г. - година преди смъртта си. Въпреки своето християнско смирение, той прекрасно разбирал значимостта на своя труд. Уповавайки се на безсмъртието на душата си при Бога, Нарегаци знаел, че създадената от него поема ще обезсмърти името му по земята:

А за мен нека бъде този мой завет
паметник изсечен, нерушим,
който вместо мен, злощастния, смъртния,
с непрестанен плач безспир ще стене …

Крикор Нарегаци не сгрешил: книгата му влязла в златния фонд на световната култура, името му е известно на всеки, който поне малко се е интересувал от литературата на Армения, родените от него стихове не са загубили поетичното си великолепие и до ден днешен.

(с незначителни съкращения)