Амо Сагиян

превод: Кирил Борисов

ЕСЕННИ ВОДИ

Потокът се носи прозрачен край мен,
по него - на шипка планински цветът,
шумящата пяна е пламък червен -
безмълвна следа от далечния ден.

И рана е първата моя любов,
оставих я там край червения храст…
И пламъкът ален е болка и зов -
доплувал до мен с неугасваща власт.

ПЪТЕКАТА ПАК МЕ ОТВЕЖДА

В гората ме води пътеката пак за дърва,
от страх си подсвирвам, спотайвам се в храста зелен,
огърлица пръсват листата над мойта глава,
гората ме скрива, уплахата пъди от мен.
И брадвата остра оставям в хралупа на дъб,
въжето захвърлям по склона на стръмни скали,
минавам под шипка със скъсана риза на гръб,
ръкавът виси на къпината с остри бодли.
И тръгвам измокрен в тревата да търся гнезда,
и здрачът се спуска - аз бос съм, измокрен и сам,
земята, звездите се смеят - а аз съм в беда,
къде е пътеката, как ще се върна - не знам,
баща ми ме чака - не пита сърцето ми той,
в ръцете му кремък играе - студено и зло,
прегръща ме мама и пак ме спасява от бой
и тайно вечеря оставя до мойто легло.

Ах, боже мой, дните далечни дъхтят с аромат!
И с времето бързо той става по-мил, по-богат…