Адам Мицкевич

превод: Димитър Горсов

І - АКЕРМАНСКИТЕ СТЕПИ

Заплувахме в тревите на безводен океан.
И лека като лодка из степта се мята
колата ни, залутана из необята
от свеж ковил и дъхави корали от бурян.

Смрачава се. Пред нас ни хълм, ни друм смълчан.
Далече пътеводната звезда сред небесата
расте зад облак - пръв вестител на зората…
Не блесна ли там Днестър? Или с лампа - Акерман?

Да спрем. Така е тихо! Горе жерави прелитат.
Дори и поглед на сокол не би ги доловил.
В танц пеперуди из тревите се заплитат.

Змия пред мен пролази и встрани възви…
А аз се вслушвам: не ехти ли из далечините
от Литва глас… На път! Не чувам зов, уви!

—————————–

ІІ - МОРСКА ТИШИНА

                              На височините на Тарханкут

Едва потрепва флагът… В знойното затишие
се вдига с бяла гръд избистрена вълна -
така невеста млада трепва сред съня,
протегне се и нежно в полусън въздиша.

Подобно знамена след битка върху мачтите
дремливо висват уморените платна,
отдъхват си матросите и в тая тишина
спи в леност корабът над бездната прозрачна…

Море безгрижно, в глухите ти дълбини
полип си крие. Той под шум на бури дреме,
но пипала към нас протяга в тихо време.

Тъй в тебе, мисъл, като хидра в мрачини,
дълбоко споменът спи. В мрачни дни почива,
но стихне ли сърцето, жило в него впива.

—————————–

ІІІ - ПЛАВАНЕ

Расте шумът… Кръжат чудовищни вълни.
Команда, по места… И вахтеният литва
към реята и като паяк се заплита
сред стълби и въжа в кънтящи висини.

Щорм… Коръбът трещи. Пред стръмни планини
от пяна се изопва - кон, изтръгнат от юздите;
пронизва облака с чело, и тътне, и сърдито
с кил реше врящите под него дълбини.

А аз възторжено приветствам този устрем,
въображението разгаря всяко чувство
и моят дух се втурва след мечтата запленен…

И падам върху палубата, и си мисля,
че с моя тласът корабът лети по-отривисто…
И съм могъщ и волен - като птица устремен!