Самед Вургун

превод: Ангел Тодоров

Звезди - в небето. От морето - вятър.
Зарята с чаши ще посрещнем ний.
Не казвай: „Да забравим на земята
ний всичко!” „Не, да срещнем топли дни!”
И тая нощ - тя дълга е напразно,
седя до огъня посред мечти.
Не е тъй мъдро туй, което казвам,
ала докрай другаря слушай ти.
Додето любя аз, додето пея,
додето ме вълнува земна страст,
аз всяко мигновение живея,
не бързам никъде.
Не бързам аз.

Любима! Че съм стар и сред несрета
не казвай, че годините летят…
Видях по-малко от това, което
желаех… Нека тръгнем ний на път!
И ако корабът на мисли тежки
ни хвърли посред бури океан,
не бой се. Пътищата най-човешки
са тези, за които няма стан.
Над мен звезда ли блесне в небосвода,
или звезда угасне в черен час,
конете скръб и радост да не гонят -
не бързам никъде.
Не бързам аз.

И ти, ловецо, мой другарю, славно
с мен заедно обходил тоя свят -
посред ливадите да тръгнем бавно,
„здравей” да кажем ний на всеки цвят.
И трябва аз да видя цветовете,
но не за да ги късам в тоя миг -
доброто те да видят в моя лик.
И ще блестят пред нас все тъй цветята
за ден или пък може би за час.
Да бързам? Вятър аз не съм в полята,
не бързам никъде.
Не бързам аз.

Реката, облаците потъмнели -
да мине всичко тук със бавен ход.
Вселената на капки аз разделям
и всяка капка помня цял живот.
Не съм достигнал още мойта есен,
но искам да оставим тук следа,
деня да преживеем като десет
години, без да стигнем сто лета.
И нека тук перото на поета
не бърза към последния ни час,
с ден дълъг да е нашата планета!
Не бързам никъде.
Не бързам аз.