Владимир Луговской

превод: Григор Ленков

***

Дроздът запя на брезата лилава,
млечка над черната пръст затрептя.
Как с думи делнични да го възпявам -
пак като в детството дроздът запя.

Пак ще се радвам на руската древна,
пролетна ведрост и свобода,
пак ще следя как се връщат на север
птиците пролетни в свойте гнезда.

Пак ще се вслушвам в приспивния ромон,
който в потоците будни звъни,
пак отшумелите зими ще спомням,
дроздове звънки от детските дни.

Целият свят възроден се повтаря
в тихите заливи на пролетта.
Търсят в душата гнездата си стари
мислите - прелетни птичи ята.

Всичко забравено виждат наяве,
новородена, земята цъфти.
Чуй, всяка клетка край тебе запява,
„Жива съм! Жива съм!” - тайно шепти.

Синя безкрайност те мами в простора.
Ах, няма граници тая земя!
Бяла мъгла над брези белокори.
Пак като в детството дроздът запя.

ЗВЕЗДА

Звезда, звезда, изстинала звезда,
ти все по-ниско трепкаш зад гората.
В зори ще се изгубиш без следа,
по здрач ще се родиш от пустотата.

Далечният ти свят е огнен смерч,
където диви атоми се мятат.
Защо ме гледаш хладно отдалеч -
мен, някаква прашинка на Земята?

Ти може би си мъртва? Откога?
Или пък точно в този миг умираш
и като някой стар слепец сега
с лъча си о земята се опираш.

Или бушуваш с дива сила там?
Да, миг съм аз пред твоя вечен жребий.
Но със това, което виждам, мисля, знам,
звезда далечна, властен съм над тебе!