Александру Пелимон

превод: Григор Ленков

На зурна свири той край видинския бряг,
изправен в шлепа черен, който бавно плава;
каторжници гребат, въртят веслата в такт,
към крепостта зловеща шлепът приближава.

Тече спокойно Дунав. Българският град
е мрачен; кораби сноват под крепостта му.
Отсреща се издига гордо Калафат -
величествен е той под слънцето голямо.

Историята вписа тук следи безброй:
пристанището, улици и църкви бели!
Войски оттук минавали в безкраен строй
и кръв е текла тук, оръжия звънели!

Днес бронзовият гонг отеква и зове,
земята иска труд и красота - човека.
Свещена дружба между тях от векове.
И нека процъфтява този пристан. Нека!

Отсреща Видин с кули, с хиляди дула,
с джамии, с бастиони, с крепостта огромна
владее над реката; сякаш през мъгла
за римляни за генуезци той си спомня.

Тук славни имена за вечни времена
народът горд в желязо и гранит е врязал;
тук мечът християнски в не една война
ля вража кръв; прочу се тук Михай Витязул!…

Ориенталски град е Видин: тук и там
сергии, лазарет, казарми и войници,
сокаци криви, прах, воня и кла, имам
и за осъдените българи - тъмници.

Но виж: изтръпва в страх мегданът изведнъж -
и турци, и рая: довели са комити;
навързани вървят в окови мъж до мъж;
сега на кол ще им набучат тук главите…

Ридае тъжно зурната; свирачът вещ
е българин сред братя българи пленени.
Свирнята му събужда сладостен копнеж -
и турците дори я слушат възхитени.

Със чер калпак и ален пояс е мъжът ,
и ризата върху гърба му е протрита;
лицето му дълбоки белези секат;
и вдигнал зурната, напев горещ излита.

Той свири; всеки тъжно се е умълчал
и сълзите си никой там сега не крие;
той слави свободата, свири с много жал,
защото цял живот в тъмницата ще гние.

Откъм Румъния полъхва ведрина -
той гледа към Карпатите, към далнината.
Припомня си гостоприемната страна
и как са отзивчиви тамошните братя.

Ужасен пек; затворниците от зори
изграждат пристан; пот лицата им облива.
По пладне сядат да отдъхнат, но дори
не седнали и някой, току-виж - заспива.

Чер хляб като тесто храната им е там,
а жаждата си с топли сълзи утоляват,
а после зурната засвирва с буен плам
и - скупчени - каторжниците онемяват.

„Кажи ни, братко мил - един гребец шепти , -
какво се случи, та те залови тирана?
С Хаджи Димитър ли безстрашно тръгна ти,
или си бродил с Караджата из Балкана?”

„- О, не! - отвръща му замислено мъжът. -
Не стана тъй, не тръгнах с тях из планината.
Осъди ме - главата ми да отсекат -
проклетия русчушки съдия - пашата.

И аз зачаках да ме посекат в Русчук,
но чалмалията реши това да стане
пред повече народ - на панаира тук:
за назидание на всички християни.

Доведен бях във Видин; тука нов паша
бе тъкмо назначен града да управлява;
макар и турчин, имаше добра душа,
помилва ме - и съм затворник оттогава.

От хората едно остава - доброта!
Каквото ти е писано, това ще стане.
Човекът се запомва с добродетелта,
па нека да е турчин или християнин.

Забягнаха да търсят хляб и свобода
нещастните ни братя в чуждата чужбина.
Кой там ще им помогне в нужда и беда?
Кой там ще им замести майка и родина?”

Отново той поема зурната в ръце,
та мъката си накипяла да изплаче;
заплака-зарида безумното сърце,
разчувства, трогна то и турците пазачи.

„Послушайте какво ще ви разкажа аз” -
започна разказ той, опечален безмерно.
Той беше още млад, но вече беловлас
и бе лицето му и от гранит по-черно.

„Живеех аз в Румъния, но бях злочест,
дюкянче имах и набирах тъкмо сили.
Но долетя при мен внезапно страшна власт -
научих аз, че брат ми турците убили.

Те всичките на лозето били, в Свищов,
когато турчинът убиец се показал.
„Бунтовнико!” - извикал. Изгърмял с пищов.
И паднал брат ми мъртъв. „Мале!” - само казал.

Бях като тигър, мъст жадувах, виех с глас
и Дунава в една дълбока нощ преминах…
Заварих там сестра озлочестена аз -
и мъки, и неправди в моята родина.

Сестрицата ми Анна с бялото лице,
добрата, хубава, току-що сгодена…
Посегнали на нея мръсните ръце -
н сватбата си тя била опозорена…

Оплаках свойте близки, и сестра, и брат,
обезумял от мъка, питах бога само:
„О, справедливост има ли на този свят?” -
па спрях да плача, грабнах пушката на рамо.

Аз прекосих селата ни нашир и длъж,
разпитвах за злодея, тлеех от омраза:
и стана, както исках - посред път веднъж
застигнах аз разбойника и го наказах.

За брат си, за сестра си отмъщавах аз,
срама, позора, злото - нищо не забравих.
Аз удрях злото куче, аз го кълцах с бяс
и мъртво - цяло в кръв - накрая го оставих.

Така на свойто минало поставих кръст,
но жив остана моят дух в гърдите здрави.
Аз исках да покажа, че за дълг и мъст
готов е всичко българинът да направи.

Балканът екна от „Свобода и ли смърт!” -
най-храбрите момци излязоха в гората.
Те тръгваха оковите да съкрушат,
да извоюват в люти битки свободата.

Кръстосвах долините и горите с тях,
от жаждата за мъст пламтеше ми душата,.
Аз пръв се хвърлях, удрях, сеех смърт и страх,
и носех аз еднакво име с мойте братя.

Ехтеше от гърмежите Балкана стар
и сабите ни християнски там звънтяха.
От пламъка на бунта разгоря пожар
и мюсюлманите жестоки в него мряха.

Един войвода спираше аскера сам,
пешаци, конници успяхме да надвием.
Познахме глад, несгоди - не познахме срам,
без помощ като лъвове се бихме ние.

Пашата, който целия ми род затри,
тиранина свиреп, убиеца, деспота,
накрай плати за мъките ни не с пари -
лишавал от живот, лишен бе от живота.

Той бунта искаше да смаже с дива стръв.
Той бе погубил брат ми, той уби мнозина.
Аз помнех, чаках, шепнейки си „кръв за кръв” -
небесното възмездие не го отмина.

Убих го аз на пътя като някой звяр.
Накрая паднах повален, с дълбока рана.
Познах страдания, по-страшни от кошмар…
Но споменът, че той е мъртъв, ми остана.

Побратимите свои цели в кръв видях
и планините стенеха, за тях пищяха.
Мъгли и мълнии, вихрушки, дъжд и прах
се носеха над нас и яростно плющяха.

Балканският орел с разперени крила
достигна мълниите в небесата.
Свободни, българите с огнени чела
докоснаха самия връх на Свободата.

Борбата бе за вяра, тя ни окрили
да отървем народа си от робство черно;
в горчивата борба, в страданията зли
с оръжие в ръка аз бях щастлив безмерно!…

А после ме плениха - бях потънал в кръв -
и оковаха те нозете ми с гюллета.
Днес Видин слуша тъжната ми повест пръв -
това ми е животът, участта ми клета.

О, нека мойта смърт да бъде страшна, зла!
Аз отмъстих! Аз вече нищо не желая!
И хората да съдят моите дела…
А бог - дано ми той прости, щом дойде края!…”

На зурна свири той край видинския бряг,
изправен в шлепа черен, който бавно плава;
каторжници гребат, въртят веслата в такт,
към крепостта зловеща шлепът приближава.

1877