ПРОЗОРЕЦЪТ
превод: Стефка Тотева
На горния етаж на старата каменна къща живееше Художникът. В стаята му имаше голям прозорец, но пред него се извисяваха тухлените стени на съседната къща. Долу лежеше тясно калдъръмено дворче, без дървета и храсти, само рехави тревички се провираха между камъните.
Затова пък отгоре се простираше небето.
То беше огромно. През есенните нощи на Художника му се струваше, че стаята се изпълва със звезди. През зимата зад прозореца кръжаха във валс снежинки. Понякога луната заливаше стаята на Художника със сребро, понякога слънцето я позлатяваше.
В небето плуваха облаци - като бели птици, като алени платна, като сиви замъци, като светли надежди.
Веднъж се случи така, че Художникът се приближи до прозореца, но не видя нищо. Зад прозореца се стелеше гъста бяла мъгла.
- Къде изчезна цялата красота на света? - попита Художникът, и Прозорецът му отговори: - Красотата на света остана в тебе!
Художникът дълго гледа бялата мъгла и каза на Прозореца:
- Цветовете, които ти ми показваше, принадлежат на двама ни. Искам да събера всичките и да ти ги върна!
Това се оказало трудна работа. Когато Художникът я завършил, Прозорецът се превърнал във витраж. В него проблясвали златистите и оранжеви цветове на слънцето, тъмносините оттенъци на небето, стъклата били ту алени, ту сиви.
Друг такъв прозорец няма в целия свят. Когато слънцето и луната искрят в стъклата му, тогава сякаш Прозорецът оживява.
