ИЗПОВЕД
превод: Пенчо Симов
ИЗПОВЕД
В снежната постеля своя
пролетта се буди пак.
Нежността ми за кого е?
В долината свирва влак.
Накъде? Простори викат.
Изток? Юг? По кой ли път?
Пролетни потоци бликат,
във подмола риби спят.
Где? Поглеждам долината -
долу тя едва личи.
Мами все далечината
доверчивите очи.
Слънчеви лъчи извират,
над върха лети орел,
на живота еликсира
бог вари в голям котел.
С теб да тръгна съм готова
с плаха кротост на сърна;
във кръвта ми - пролет нова,
във дланта ти - топлина.
Тръгвам - в погледа ми светна
сноп от хиляди мечти.
След дъжда дъга стоцветна
на небето ни блести.
НА ОМАГЬОСАНАТА ПЛАНИНА
Бяхме със любимия
сред планински лес.
Зима бе.
А на всеки клон
малка пряспа сняг
имаше.
Прихна в смях лесът
и отърси си
шубата.
Там, под бора бял,
каза моят мил:
любя те.
После - тишина,
по снега скриптят
ските ни.
Леко ми е, хей -
спускам се със смях
по следите му.
