Аведик Исаакян

превод: Димо Боляров

***

Ако далеч от роден край умра,
макар далеч от близки, от дома,
пак приютила моя беден прах,
ще ме прегърне майката земя.

Но най е сладко в равното поле
под сянката на ябълка да спя
и щом размаха пролетта криле,
в цветчета бели да се потопя.

Девойки в слънчевия летен ден
да пеят в хор, застанали над мен,
и с румените, сладки плодове
да пълнят пазви и престилки те.

Когато дойде, тъжна, есента,
с тревожния на жеравите зов -
над мен да вехнат ида мрат листа,
тъй както нявга моята любов.

А в тихия и кротък зимен ден,
като сълзи, кристал подир кристал,
да капят върху гроба ми студен
от клоните, сред снежна самота.