ОРФЕЙ

Маргарита Бервет

превод: Марко Марков

I.

Край върховете, от лазура запален,
твоят глас
като жертвен тамян се разстила
и се люлее, преливайки нежно,
с горски кожи обгърнат,
с опали от извор
напръскан.
От алчните хрътки на твойте стрели
сирените се спасяват
в пещерите, които
гасят техните зли, зелени магии,
сътворени насън.
Ти приближаваш,
пастирю, в дъга облечен,
пчели се роят
над медоносните твои устни
и лястовици потапят крила в гласа ти.
Горска нимфа
напуща сърцевината на зеления дъб
и се спасява от мъртви вълшебства,
и се смее в клоните сплетени
над участта си - бегълка леконога, безумна,
чийто порив свободен потъва
в перлите на песента ти.
Край тебе морето простира своите заливи
и, забравили бурите,
планините рамо подлагат на облаци блеснали.
Всеки страх си отива.
Под рижия мах на крилете на ястреб
елен и вълчица лижат сребърен бисер,
на стеблата нанизан от светлината.
Искрометна мъгла се надига към твоето чудо.

II.

Изведнъж тръпка гърмяща разтърсва земята спокойна.
През атласната плът на твоята песен
златен пламък тревожно избухва:
Хора!
В груби одежди от грапава тъкан
те изпълзяват от къщите зинали.
Паплач пъплеща
с ръждивото скърцане на уморена стомана
раздира на пурпурни късчета
чистотата на утрото.
Ала устремът на величави съзвучия
суетата пробожда.
Тя отстъпва пред целебната сила
на твойто присъствие.
Край морето, безполезно браздено от волни бродяги,
ти им върна соленото гордо платно,
неспокойния островен ек
в недрата на раковините
и летежа пиян на пчелите
над простора на песните
към меда на младия ден.
Ти събра
жарта на къдрите и блясъка на очите
в пристанищата далечни.
Ти докара табуни белогриви кобили,
за да литнат тези, които са ги обяздили,
към звездите пленителни.
О, благ звездопад,
укротил непокорството на челата!
Ти преминаваш.
Със сляпо лице
се сгромолясва водопадът
на тишината.