Хуан Валера

превод: Румен Руменов

Казиното все още беше отворено, но светлините в двора и в салоните бяха загасени. Светеше в една единствена зала. Дон Луис се отправи натам и още от вратата видя граф Хенасар на игралната маса, заобиколен от петима души. Двама не бяха местни, подобно на него, а другите трима бяха капитанът на ескадрона, Курито и докторът.
Положението не можеше да бъде по-подходящо за намеренията на дон Луис. Залисани в играта, те не го забелязаха, а дон Луис ги огледа добре всичките, веднага след това излезе от казиното и бързо се прибра вкъщи. Попита прислужника, който му отвори вратата, за баща си и като разбра, че спи, тихо и на пръсти, за да не го събуди, се качи в стаята си, взе три хиляди златни реала от личните си пари и ги прибра в джоба си. После нареди на прислужника да му отвори пак вратата и отиде отново в казиното.
Дон Луис влезе в салона, в който играеха, тропайки нарочно силно с токове и вдигайки голям шум. Картоиграчите се стреснаха, като го видяха.
- Ти тук? И по това време? - слисано възкликна Курито.
- Откъде се пръкна, бе симпатяго? - викна докторът.
- Идвате да ми четете пак конско ли? - ахна графът.
- Никакво конско - отговори спокойно дон Луис. - Получих ясен божи знак, че не бива да следвам избрания от мене път, а трябва да избера друг. Вие, господин графе, сте причината за промяната. Няма да облека расото. Искам да се забавлявам. В разцвета на младостта съм си и искам да й се насладя.
- Ами много се радвам, младежо - прекъсна го графът.- Но внимавай все пак, защото ако цветето е нежно, може бързо и без време да увехне.
- Това си е моя грижа - не му остана длъжен дон Луис. - Виждам, че играете. И на мен ми се иска. Цепете. Знаете ли, господин графе, какъв кеф ще бъде да ви обера до шушка?
- Кеф ли? Вие май нещо бълнувате.
- Изобщо не бълнувам.
- Момчето знае и да отговаря.
- Мога да правя каквото си искам.
- Да играем - каза графът и във въздуха вече увисна предусещането за близка буря, когато се намеси капитанът и отново се възцари спокойствие.
- Добре, де - продължи любезно графът, - вадете каквото имате в джобовете и пробвайте късмета си.
Дон Луис седна до масата и извади от джоба всичкото си злато. Щом го видя, графът съвсем се успокои, защото възлизаше на почти същата сума, каквато той имаше в банката и вече виждаше как я отнема от неопитния новак.
- При тази игра трябва да си абсолютно хладнокръвен - каза дон Луис. - Мисля, че ви разбирам. Залагам пари на една карта и ако тази карта излезе, печеля, а ако излезе обратната, печелите вие.
- Точно така, приятелче. Умът ви е направо като бръснач.
- Хубавото е, че не само умът ми сече като бръснач, но и волята ми за победа. И все пак трудно бих могъл да се меря с тук присъстващите.
- Да видим дали ще ви провърви така, както умеете да бърборите.
Дон Луис млъкна, започна да играе. Късметът го споходи и той на няколко пъти спечели.
Графът започна да нервничи.
- Току виж момчето ме обрало! - измърмори той. - Невинните са мили Богу.
Докато графът се ядосваше, дон Луис почувства умора и скука и реши да приключва.
- Да видим в края на краищата, господин графе, аз ли ще прибера тези пари или вие ще вземете моите, нали така? - каза той.
- Точно така.
- Тогава защо да трябва да осъмнем тук? Става вече късно, а според съвета ви, трябва да се погрижа цветето на младостта ми да не увехне.
- Какво значи това? Искате да си тръгвате ли? Нима ще се измъкнете ей така?
- Изобщо нямам намерение да се измъквам. Напротив. Куро, кажи ми ти тук в тази купчина няма ли повече пари, отколкото в банката?
Курито погледна и отговори:
- Несъмнено.
- Как да обясня - попита дон Луис, - че искам да играя наведнъж за цялата банка срещу същата такава сума?
- Трябва само да кажеш, че играеш за банката.
- В такъв случай играя за банката - натърти дон Луис, обръщайки се към графа.
Графът, чийто капитал беше изцяло вложен в банката, се уплаши, виждайки го подложен на сериозен риск, но нямаше друг избор, освен да приеме.
Добре известна на всички е поговорката, че комуто върви в любовта, не му върви в картите, но като че ли по-вярно е обратното. Когато късметът се усмихне, важи за всичко, също както когато дойде нещастието.
Графът започна да тегли карти, но не улучваше печелившата. Личеше си, че силно се вълнува, макар да се опитваше да го скрие. Накрая откри по знака в края на картата поп купа и се спря.
- Теглете - каза капитанът.
- Няма смисъл. Поп купа. Дявол да го вземе! Младото попче ме обра до шушка! Хайде, взимай си парите!
Графът хвърли ядосано тестето карти върху масата. Дон Луис бавно и с безразличие придърпа към себе си купчината пари.
След кратко мълчание, графът рече:
- Ей, папасче, трябва да ми дадеш реванш.
- Не виждам защо.
- Ами защото сме джентълмени!
- Ако заложим на това правило, ще трябва да играем безкрайно - отбеляза дон Луис. - Ако започнем да играем според него, по-добре ще да е да си спестим усилията.
- Искам да ми дадете реванш - настоя графа, без да помисли върху доводите му.
- Така да бъде - съгласи се дон Луис. - Иска ми се да проявя снизхождение.
Графът събра набързо тестето карти и се приготви за ново раздаване.
- Почакайте - спря го дон Луис. - Нека преди това да се уточним. Къде е новият ви залог?
Графът се смути.
- Тук не разполагам с повече пари - отговори, - но струва ми се, че думата ми е достатъчна.
Тогава дон Луис с подчертано сериозен глас каза:
- Господин графе, не бих си позволил да не се доверя на думата на един достоен мъж и да не стана негов кредитор, ако не изпитвах страх, че ще загубя приятелството му, което току-що съм спечелил. Но след като тази сутрин станах свидетел на жестокостта, с която се отнесохте към някои от моите приятели, които са и ваши кредитори, не бих искал да ме вините, че се отнасям към вас по същия начин. Това би означавало аз доброволно да си навлека гнева ви, заемайки ви пари, които няма да ми върнете, както не върнахте дължимото, освен с обидни думи, и на Пепита Хименес.
Истината винаги боли най-много. Графът пребледня от яд, скочи от мястото си и се впусна към семинариста, крещейки:
- Лъжеш, клеветнико! Ще те погубя със собствените си ръце, кучи сине!
Тази последна обида, която напомни на дон Луис грешката на раждането му и беше насочена срещу честта на тази, чиято памет му беше най-любима и най-много уважаваше, дори и не успя да достигне изцяло до слуха му. През масата, която се намираше между него и графа, той с учудваща ловкост и неимоверна сила протегна дясната си ръка, в която стискаше гъвкавия си тръстиков бастун, и зашлеви с него противника си през лицето, оставяйки отчетливи морави следи по него.
Не последваха викове, хули, бъркотия. Когато започнат да действат ръцете, езиците млъкват. Графът понечи да се хвърли срещу дон Луис и при възможност да го разкъса.
Но мнението на останалите се беше доста променило от сутринта досега и те вече бяха на страната на дон Луис. Капитанът, лекарят и дори Курито, добил необходимата смелост, задържаха графа, който упорстваше и полагаше неимоверни усилия да се отскубне.
- Пуснете ме, оставете ме до го убия - викаше той.
- Не се опитвам да попреча на дуела - каза капитанът. - Той е неизбежен. Опитвам се само да ви спра да се боричкате тук като двама хулигани. Срам ме е да ви гледам.
- Дайте оръжия - изсъска графът. - Искам ги веднага и няма да чакам и минута!.. На момента…Тук!
- Искате ли да се дуелирате със саби? - попита капитанът.
- Добре - отговори дон Луис.
- Дайте сабите - добави графът.
Всички говореха тихо, за да не ги чуят на улицата. Дори работещите в казиното, които вече бяха заспали по столовете в салона, в кухнята и в двора, не се разбудиха. Дон Луис избра за секунданти капитана и Курито. Графът - двамата пришълци. Докторът влезе в ролята си и издигна знамето на Червения кръст.
Още не се беше съмнало. Решиха дуелът да се проведе в същия този салон и плътно затвориха вратите.
Капитанът отиде до дома за сабите и скоро ги донесе, скрити под пелерината, която нарочно си беше сложил за целта.
Известно ни е, че дон Луис никога досега през живота си не се беше докосвал до оръжие. За щастие, графът също не беше кой знае колко опитен във фехтовката, въпреки че никога не беше учил теология, нито пък мислил да става свещеник.
Условията на дуела се ограничиха до това всеки да действа както Господ му подскаже, след като стисне сабята в ръка.
Увериха се, че вратата на салона е добре затворена. Преместиха масите и столовете в единия от ъглите, за да разчистят терен. Запалиха допълнително свещи, за да осветят добре помещението. Дон Луис и графът свалиха саката и жилетките си, останаха по ризи и взеха сабите. Секундантите се оттеглиха встрани. Дуелът започна по сигнал на капитана.
Обикновено битката между двама души, които изобщо не умеят да се бият, приключва бързо. Тази не направи изключение.
Яростта, която графът беше сдържал за момент, избухна с нова сила и го заслепи. Беше доста силен, имаше железен юмрук и размахваше с бясна скорост, но и съвсем безразборно сабята. На четири пъти успя да удари с нея дон Луис, но, за щастие, с плоската й част и не можа да го рани сериозно. Младият теолог трябваше да събере всичките си сили, за да устои на тежките удари и на болката от травмите. На петия път графът успя да рани дон Луис, пробождайки лявата
му ръка. От раната рукна обилно кръв. Вместо да се поуспокои, графът нападна още по-яростно, за да нанесе нови рани и се озова почти под сабята на дон Луис. Той не загуби и миг в подготовка за париране на удара, а само тежко отпусна сабята надолу и острието й дълбоко поряза главата на графа. Бликна кръв, която бързо започна да се стича по челото и очите му. Зашеметен от удара, графът се свлече на земята.
Цялата битка продължи едва няколко секунди.
Дон Луис беше запазил спокойствие като философ стоик, когото строгият закон на необходимостта е принудил да се замеси в подобен, противоречащ на разбиранията му, конфликт. Но щом видя противника си проснат като мъртъв на земята и целия облян в кръв, дон Луис усети силно замайване и се уплаши да не припадне. Той, който се чувстваше неспособен да убие врабче, дали не беше убил човек? Той, който само допреди пет или шест часа беше твърдо решен да стане свещеник, мисионер, да направи света по-добър със силата на Евангелието, беше извършил или се обвиняваше, че е извършил за съвсем кратко време всички престъпления, че е престъпил всички Божи заповеди. Не остана смъртен грях, който да не е сторил. Първоначално се изпариха всичките му намерения за героична и съвършена служба на Господ. Последваха ги намеренията му за
по-обикновена, лесна и удобна святост. Дяволът разваляше всичките му планове. Стори му се, че сега дори не би могъл и да си се представи като християнски Филимон, защото за вечната идилия да счупиш със сабята си главата на ближния си не е добро начало.
След всичките преживени през този ден вълнения състоянието на дон Луис беше като на човек с мозъчно сътресение.
Курито и капитанът го подхванаха под мишниците и го отведоха в дома му.

„Пепита Хименес. Доня Лус”, изд. „Пересей”, 2012