ПИСМО ОТ ФРОНТА
превод: Николай Антонов
Пиша ти… А тъй голямо е мълчанието,
че ако заговори, ще ме чуеш може би.
Доскоро побеснелите оръдия ревях,
като че глутница от лъвове по върховете;
стоманените лешояди се въртяха
и хвърляха над всичко смъртна сянка,
и смърт в ноктете си държаха.
Ала от всичко по-огромно
е утаеното мълчание,
което ляга на земята след сражението,
когато рухва тъмната стена,
между живота и смъртта издигната,
и - оголяла и потресена - душата
във мъртвите и в живите се вглежда.
А мъртвите лежат в снега,
като в саван повити без надежда.
И ничия душа не би изтраяла сега:
това не е събуждане, а възкресение
вдън хоризонта задимен,
какъвто никога не сме познавали!
Ти мислиш,
че пак по дирите на времето вървим,
че нашите души са разтревожени:
ще се стопят ли снеговете някога,
ако потрябва да се върнем пак
в познатата ни пролет?
Дали снегът наистина ще се стопи?
Превземаме редут подир редут -
в тях враговете се търкалят,
като че пропаст, пълна с мрак с и студ.
А ний сега сме на незнаен връх,
във бъдещето неизвестно вгледан.
Защото нашите и вражите оръдия
събарят сключения хоризонт
и денонощно щик и блян разкъсват
блокадата на нашите представи…
Бях часови през тази нощ.
Приличах на овчар, събрал като овце
край себе си лениви образи
(не зная дали беше вечер, или пладне) -
но лъч един внезапно прострели
простора, блесна в моя щик,
покри с позлата чуки и скали,
на бездните разтвори глъбините,
проникна в лесовете и реките
и като меч в сърцето ми се вби! -
и от върха на нашето спасение
в долината на грижата го запокити,
на грижата за вас, останали там долу,
с надежда тайна, с трепет, че ще дойде
от нас жадуваната пролет…
Но горко ни,
ако на миналите пролети прилича тя! -
а не - на пролетта,
която ще се втурне на крилата на победата
и с меч двуостър ще прогони
онез, които недостойни бяха
да я посрещнат - и не я желаха!
И аз ти пиша в тоя час, приятелю,
за да те питам: Вие там
готови ли сте, или не да срещнете такава пролет?
Ще отговориш може би и ти,
че някои за нея там се молят -
такваз, каквато я описвам - да настъпи тя! -
в пещта на люти битки обгорена,
и разкалена, като звънка мед,
препасана със прост войнишки ремък,
с очи горящи и с уста
зашепнали заветния език народен:
ще чака отговор от вас
на същия език - суров и благороден!
Така ще отговориш може би.
И този, който я жадува и копнее,
ще бъде ослепен изневиделица от нея.
Така сега на телените мрежи,
които ний прерязвахме в атаката,
нечакано пред мене кацна птиче,
огледа се - едно такова малко! -
и мигновено чуруликане разля,
и после пак изпърпа със крила,
изпулвайки вселената, от мъка непрочистена,
с дълбока истина.
А другите?
Те още ли са много?
Навярно потреперват в топлите легла
дори когато виждат сняг насън.
От пухкавите си постели
те скачат право в своя гроб лъжлив,
за да се отърват от своя гнил живот безцелен -
че хоризонта на живот такъв
не е от гроба по-широк!
Не са ли те онез, които от народа
треперят, както от сирените?
Кажи, приятелю!
Но ти мълчиш… навярно би извикал:
- Безмилостен призрак! Дъх на меч, окъпан
в нерадостната кръв на враговете!
Победа плашилата да срази! Победа!
И страх, и смъртен страх
на призраците!
И Гърция ще се завърне да намери Гърция.
Приятелю, здравей!