Имре Чанади

превод: Найден Вълчев

Надхвърлих вече трийсет и петте и скоро
ще стигна и до трийсет и шестте.
Със дни е пълна мойта долина и в нея
стогласо умножени викат те.

Но толкова неща в зори навън ме чакат,
че спомените ли ще слушам аз?
На билото съм. По средата съм на пътя -
отдето най се чува всеки глас.

Отдето най се вижда. Като от високо,
високо във небето врязан връх.
Но мигар тук е краят на целта, която
съм гонел и с последния си дъх?

О, не пари, не ордени и шумна слава
мечтал съм аз. мечтал съм за крака
стоманени да мога здраво да застана
на времето в гърмящата река.

Дали ще устоя, или ще ме събори -
не знам, но знам, че в яростна вражда
със злото като нажеженото желязо
и аз ще хвърля своята ръжда.

Не искам зарад мен далечният потомък
да се черви. Не искам никой път
добрите бедни хорица да се намръщват,
когато мойто име споменат.

О, горски зверове и мили пойни птици,
на вас изминалите векове
по стар закон са ви оставяли в наследство
познатите слънца и ветрове.

Но, горски зверове и мили птици пойни,
животът тръгна днес по нов закон
и аз изтръпвам ням пред складовете, пълни
с ракети и стомана, и бетон…

И въпреки това, о, зверове и птици,
на атома и сред взрива суров
бих искал да ви чуя как пищите диво,
как стенете в тревите от любов.

О, горски зверове и мили пойни птици,
дано ме сварите във оня ден
завършил всичко и повикал своя залез,
за да зачеркне слънцето над мен.