Виктор Юго

превод: Надя Кехлибарева

Не се страхувам аз от сенки на убити
и своя път избрах през доловете скрити
до мрачното поле, где страшно е било -
да видя исках сам лъва на Ватерло.
Бе оня странен час, когато светлината
над тоя черен хълм руши дрезгавината.
Изкачвах се смутен и дишах с тръпна гръд -
вилняла беше тук смъртта по всеки рът.
А на лъва свиреп растеше силуета,
отдолу виждах как се вдига до небето,
как в синия простор и свойта самота
да стигне бе решил с глава безкрайността.
Той гледаше с очи безжалостни отгоре,
напомнящ гибелта на толкоз много хора.
Свидетел горделив на битка и позор
бе този хищен звяр сред немия простор.
Пристъпях бавно аз, катерех се по ската
и мислех: щом заспи спокоен сън земята
и запламти нощта от звездния седеф,
навярно тоя бронз надава дрезгав рев.
И всеки, стреснат, в миг побягва надалече
от призрачния хълм, без да разбира вече
реве ли оня лъв, гърми ли… Приближих.

Небесен гръм не чух, там песен долових.
Избликнал изведнъж от тази паст огромна,
като из пещера гласец звънтеше скромно.
Един крилат певец, другар на пролетта,
живееше без страх в ужасната уста.
Там беше свила дом червеношийка мила,
зад зъбите от бронз зъбите си укрила.
Тя чуруликаше в замисления лъв.
Като скала в море над нявгашната кръв
този трагичен хълм израстваше високо.
Възкликнах удивен, заслушах се дълбоко
и мъдро осъзнах най-простите неща -
народи, аз разбрах, че слушам песента
на новия живот, на вярата крилата
и радостния мир в гръкляна на войната.

Брюксел, 5 май 1871