Володимир Лучук

превод: Андрей Германов

ВОДОПАД

Чувайте - грохот!
Грохот такъв!
Хлъзва се Прут по скалата!
Гледайте -
            пада
               прозрачен
                              лъв! -
пеногривеста е вълната!
Пада във бездната,
                     бучи, та ехти,
реве отчаян, задавен…
А пък скалата нехай -
както ти,
когато край теб
минавам.

***

Аз наистина съм пиян -
чак до дъно аз пих-изпих
вечерта, тоя звънък стакан
с младо вино - със сумрак тих.

Младо вино - кипи, лови!
Зазвънтява мойта глава.
Казват хората: влюбен върви,
значи, има си свои права.

Може с роза в снега да лети,
може гълъб да хване лих.
А пиянството всъщност си ти
и стаканът със сумрак тих.

СТАР МОТИВ

От детския крясък, от гълченето на жената,
от злите мухи и дима на печката
под сайванта отива, взел сечивата си -
ножа, чукчето и шепа обущарски клечки.

Облекчено въздъхва, присяда на пъна
и клечки набива във подметки дебели
и нещо под нос си тананика насъне,
което дедите му с пълно гърло са пели.

А когато под сайванта надникне здрача,
той оставя чука и във вечерната прохлада
като смърт под лунната белота закрачва
и в къщи край масата в ъгъла сяда.

Мълчалив сърба постния борш изнурено
и си мисли защо е т а к а на земята.
Във прозорчето шиба дъждът на звездите студени,
гасне жарта и свети в паницата тъмнината.

ЧУПЕНЕ НА ЛЕШНИЦИ

Есента традиционно ни носи плодове.
Зрели лешници
рони от клонките есента.
И пращят тия лешници в моите зъби -
всичко, което попада между зъби, пращи.
Черупката - долу!
И остават ядките.
От черупките чистя
тия ядки поезия,
за да опитам на вкус
същността им…
         - същността на поезията е проста като поглед,
            който не крие коварство;
         - същността на поезията е скрита като тъга,
            която се разпилява във смях;
         - същността на поезията - тя е ядка на лешник,
очистен от черупката,
така както от всичко е чиста жената
върху ложето
в мига на зачатието…
Чупя лешници.
Ти не вярвай на старата приказка,
че се случва и костеливо лешниче,
което не можеш да счупиш.

ЦВЕТЯ

Говореха край мен на глас цветята:
„По нас преминаха нозе - студени, тъпи,
но те не ни затъпкаха в земята!
За слънчев лъч се хванахме отчаяно
и вярата ни пак кълни…” - говореха.
Аз мълком слушах: мислех - провокират ме.

ПЕЙЗАЖ С ВЯТЪРНА МЕЛНИЦА

Залюляна от вековете,
тя се люшка полека и сънно скрипти.
И насън тя се мъчи с крила
                                       над полето
с вятъра хукнал
да полети.
И насън тя трепери
                         и скърца, и вие -
да заработи с грохот и пот…
Ако не - то поне
                        копие да забие
във крилото й
един
Дон Кихот!