Адам Мицкевич

превод: Дора Габе

КЪМ САМОТАТА

Във твойте морски глъбини, о самота,
потапям свойто озноено тяло.
С каква наслада спущам се в света
на хладни, непроникнати кристали!

И тъна. Всмуквам се във мислите, над тях
и с тях като вълни играя,
доде изстинал, морен, бренен прах,
заспя за миг дълбоко във безкрая.

Стихийо моя! в ясните води намира
сърцето радост, разума прибуля мрак.
Защо тогава като птица-риба пак
на въздух се изтръгвам, с поглед слънце диря!

И долу без топлик, и горе без отмора,
еднакво съм изгнанник тук и на простора!

АКЕРМАНСКИ СТЕПИ

Из „Кримски сонети”

Заплувахме по сухия простор на океана.
Колата тъне във трева и плува из степта.,
като че лодка, над лъки шумещи разлюляна,
понесена край острови с коралови листа.

Припада мрак - ни път, ни хълм за отдих и промяна;
в небето гледам - пътеводна ли звезда е тя,
далеч там в облака? Вечерница ли заблестя?
То свети Днестър, грейна лампата на Акермана.

Спри! Как е тихо! Чувам жерави в далечината,
зеница на сокол дори не ще ги долови;
и чувам пеперуда пърха нейде над цветята,

змия с гръд плъзгава пролази в храста и се сви.
И тъй напрягам слух, че бих дозел във тишината
от Литва роден глас. Да тръгнем, никой не зове.