Милорад Митрович

превод: Иван Коларов

Младият и влюбен нека бяга,
страшен ужас над двореца ляга!

В спалнята на своята съпруга
царят зърна плащ със кройка друга.

Бърчи вежди сиви, ядно вие,
ала тя любимия си крие.

„Кой е, кой е?” - гръмва буря бясна,
но мълчи царицата прекрасна…

Царят гневен свиква свойта свита -
за присъда с тях да се допита;

млади царедворци не покани,
само стари - негови акрани.

И се почна. Всеки нещо каже,
искат всички тя да се накаже.

Но безгрешен ли е, който вкара
младата царица в изневяра?

И глава най-стара, беловежда,
чело мръщи, царя попоглежда:

„Да посегне на царица свята -
значи, сложил е глава в торбата.

Тази дързост, от нас и от бога
не ще мине без присъда строга.

Ей го хълма, дето празна чака
древна кула, каменна и яка;

там царицата ни нека гине,
тъй грехът й не ще се размине.

Чуе ли плача й, в миг тогава
онзи ще търчи да я спасява.

Но като орел сред небесата
не ще вири повече главата.

Таз десница, хилава и стара,
още може да мъсти за царя.

Да не се повтори пак лъжата,
аз ще бъда стражник до стената.”

Тъй и стана. Щом се спусна здрача,
старецът по кулата закрачи;

но сърцето му покой не знае -
слуша как царицата ридае.

В полунощ, щом месецът проблясна,
понадникна през пролука тясна:

лунен лъч косите посребрява,
той ги гледа и му дожалява.

И на пост завари го зората
до прозореца навел главата;

ту въздъхне, ту самин говори -
на царицата накрай отвори…

Съмна. Царят запъхтян връхлита,
всички за съперника си пита

и край кулата със свойта стража
хвана, както бе загледан, пажа.

„Где си, старче? Момъка безпътен
заловен е, за да бъде съден.”

Старецът от кулата извика:
„Аз съм днес виновен, остави го!

Пламне ли сърце, не се угася,
то посрамя даже бели власи;

с туй сърце човек глава залага -
пуснах аз царицата да бяга!”