Карой Кишфалуди

превод: Тодор Харманджиев

Това, що тате казваше с тъга,
че някога по-хубав бил живота,
почувствах го с душата си сега,
като ора в това поле сиротен.

Къде е Матяш Праведният? Ти,
в това поле, през дните по-щастливи,
видял си го на коня да лети
тук, дето аз ора, из тия ниви.

Ти казваше - юнаци тук безброй
се сбирали, решавали, кроели
и щом тръбите свирвали за бой,
като орли към битките летели.

Къде са днес? Оглеждам те с тъга
теб, Ракошко поле неизорано!
Маджарите са малко тук сега,
ора, ора, сърцето ми е в рани.

Нахлуха чужденци, народът сам
изсели се от Буда и от Пеща.
И рядко, като бяла врана там,
маджарска реч едва се вече среща.

Шумят крила, лежи мъгла над тях,
и вее хладен вятър в края роден;
по тучните ливади този прах
е пепел от сърцата благородни.

Момиче селско, с алени уста,
не пий вода от Ракош, тя е мътна;
унгарски, братски кости мие тя
и от сълзите е солен вкусът й.

Ти, Ракош, Ракош… О, поле, дали
ще видя твойта някогашна слава?
Сега те гледам и сърцето ме боли.
Ора, ора и сълзи ме задавят.