СВАТБЕНА НОЩ
превод: Александър Миланов
Ромонел Рейн в тъмата
сред тишина и хлад.
На лодка от водата
изплувал рицар млад.
С безумен взор блуждаел,
от мъка вцепенен -
пред взора му играел
кръг кървавочервен.
„Въз замъка там горе -
беззвучно той шепти -
до осветен прозорец
най-милата стои.
Със клетва ми се врече
да ме дочака тя.
Забрави всичко вече
и всичко отлетя.”
Ехти в нощта стаена
сватбарски танц и звън,
но тя усамотена
се вслушва все навън.
Изчезват като в чудо
и лодка, и лодкар.
От замъка тя лудо
изтичва в парка стар.
А музиката с нещо
объркано зове -
сърцето й горещо
ще пръсне се на две.
Но в миг се появява
женихът от нощта -
с мил поздрав той вселява
в сърцето радостта.
Той казва: „Във очите
защо блестят сълзи?
Тъй светли са звездите
и весел Рейн бързи.
В къдриците от свила
венчето дивно грей.
Да се разходим, мила,
по хубавия Рейн!”
Във лодката тя живо
се качва с весел лик.
Той сяда мълчаливо
и се понасят в миг.
Тя казва: „Долетяват
тук звуците едвам.
Прозорците изтляват,
а бързаш ти насам.
Защо край нас се ширят
тъй дълги планини?
Гърдите ми замират
сред тия тъмнини.
Тъй много чужди хора
там виждат да стоят.
Защо ли те отгоре
смълчани ни следят?”
Но годеникът мрачен
мълчи ужасно блед.
Зловещо в Рейн вторачен,
гребе той все напред.
Тя казва: „Виждам вече
зари като стрели.
Провикват се далече
разсънени петли.
Очите ти са страшни -
изглеждаш диво тих.
Видът ти смъртно плаши,
не си ти мой жених!”
Той става. Дъх стаява
околността тозчас.
Сърцето й влудява
със ужас и със страст.
В железни мишци стиснал
той дивната й плът
и бясно я притиснал
до каменната гръд.
Тлей утрин - кръв-червена,
по-мрачна от тъма.
Тя плува умъртвена
във лодката сама.
