ЗА ЕСЕНИН
превод: Литературен свят
«Серьожа Есенин» - така казваха мнозина от онези, за които той никога не е бил «Серьожа». Самият Есенин много неодобрително се отнасяше към подобно фамилиарничене с него.
За мен, въпреки дружеските ни отношения, той беше Сергей Александрович.
Началото на нашето запознанство датира от 1920 г. Тогава живеех в Харков. Есенин няколко пъти идва в Харков през 1920-1921 г., а аз често ходех до Москва. Чел съм заедно с Есенин в Харков и в Москва. Безспорно, успехът се разпределяше неравномерно…
Как четеше стиховете си Есенин? Бих казал - с упоение, горещо и страстно, като изповед на сърцето. Особено съм запомнил сцената от «Пугачов», по онова време още непубликуван,- сцената «Уралският каторжник», в която Хлопуша се появява в стана на Пугачов. Лайтмотивът на монолога му е: «Искам да видя този човек ». Есенин се превъплъщаваше в Хлопуша като истински актьор; в гласа му имаше страст, пресипване, горчивина, непреодолимо влечение; изглежда Хлопуша наистина се беше отскубнал от онези, които го бяха изпратили да убие вожда на въстанието, той с любов се стремеше към Пугачов. Не, никакви сили вече не биха откъснали Хлопуша от Пугачов, от революцията… Дълго бях под впечатлението на четенето на Есенин.
Как възприемаше Есенин чуждите стихове? С напрегнато внимание. И някак разцъфтяваше, когато стиховете му се струваха добри; молеше да ги повторят и сам рецитираше харесалите му редове. Той чувстваше свежото в стиховете. Но съм чувал и как Есенин, виждайки в печата сухи, казионни произведения, съпровождаше рязката си оценка със солени думи по адрес на редактора.
На Есенин далеч не му беше безразлично на какво ниво ще е съвременната руска поезия. Той ратуваше за всичко талантливо, новаторско, индивидуално. Сивотата в стиховете му се струваше като обида за руската поезия. Особено ругателно в устата на Есенин беше «епигон», без значение дали есенински или епигон на символистите. Това, впрочем, трябва да се запомни от някои млади поети, незастраховани от подражание на Есенин.
Есенин беше широка, самобитна натура. Неслучайно той винаги се възхищаваше от Горки и Шаляпин, гордееше се с приятелството си с Качалов и Коненков. Той беше самороден, задължен най-вече на самия себе си и за културата си, и за своя талант.
Характерна за Есенин черта: не се разделяше с книгите. Често го виждах с книга в ръка. Явно поради любовта си към книгата той участва в ръководството на книжарницата, намираща се на улица Херцен, срещу пресечката „Брюсов”… Веднъж влязох там в полумрака. Есенин беше сам долу (някой от сътрудниците беше в галерията). Есенин държеше том на Гогол. С увлечение - в помещението, слабо осветено от светлината на газовата лампа- той започна да ми чете една от страниците на «Мъртви души». Гогол беше близък на Есенин с хумора си (свойствен и на Есенин, който обичаше шегата и смеха) и с широтата си, с погледа си, обърнат към прекрасното бъдеще на Русия.
При тази среща Есенин поиска да ми подари една от книгите си. Тази книга, минавайки през превратностите на войната, когато загина библиотеката ми, се е запазила у мен: «Преображение» - с кратък надпис: «На Гатов. Прятелски. Есенин».
(със съкращения)
“День Поэзии, Советский писатель, Москва, 1960.
