ПИРОВЕ
превод: Димитър Горсов
ПИРОВЕ
От туберозите печал небесна пия
и струи гълтам от измамната ти страст,
и скръб от нощите, и хорска дивотия,
и горест от стиха, за който страдам аз.
Изчадия с талант сме - трезвите не тачим,
не тачим и на къшея сигурността;
наздравиците ни са елеен вятър в здрача
и никога не ще се сбъднат на света.
Наследственост и смърт сред пира ни се ширят,
а призори над нас шуми студен листак,
сухарче анапестът като мишка дири
и Пепеляшка дрипите навлича пак.
Преметено е, няма никъде трошица;
по-тих е от целувка детска и стихът;
щом литне с впряга, Пепеляшка ще е птица,
а няма ли петак, пешком ще бие път.
1913, 1928
—————————–
СЪН
Присъни ми се есен зад стълката -
с приятели, сред глъч и смях, бе ти.
И зърнах как към теб от небесата
сърцето ми като сокол лети.
Но времето старееше… Сив изгрев
вън рамката отново посребри.
Септември с кървав плач върху корниза
се сведе и стъклата прогори.
В стареещото време от креслата
се свлече с пукот плюшът като в сън.
И ти - тъй шумна преди миг - заспа там,
като тих отзвук от камбанен звън.
Събудих се… Бе есенен и мрачен
просторът вън, и вятърът с див бяг,
като дъжд сламен след талига в здрача,
тополите въртеше в свода пак.
1913, 1928
—————————–
ЕСЕНЕН ЛЕС
Лесът е есенен. Суров е
сред сенчестата тишина.
И ни кълвач, ни вик на сова
ще го пробудят от съня.
И слънцето, докато слиза
към залеза на тоя ден,
поглежда - има ли наблизо
капан, за дивеч зареден.
Но вижда само трепетлики,
и с мъх отрупани ели,
и чува - зад блатата викат
сред здрача селските петли.
Там някой между тях, прегракнал,
за миг замлъкне, замижи,
за да премисли - но за кратко! -
с какъв запев да продължи.
Но се развиква с крясък остър
забравен някакъв съсед,
и като караул на поста си,
той му отвръща с глас напет.
И пак петли крещят в заслоните,
и гласовете - там и тук -
стърчат като безброй жалони
от изток, запад, север, юг.
И все под тоя низ от викове
лесът отстъпва - прям и чист -
та сам заслушан, да откликне
на път, простор и синя вис.
1956
—————————–
СЛЕД БУРЯТА
Все още се усеща в свода бурята,
но всичко вече диша и цъфти,
и люлякът, с цвят син като лазура,
от свежестта отпил, на рай дъхти.
В промяната пак всичко оживява.
По стрехите дъждът едва плющи.
Ала просторът все по-ясен става
и пак зад тежки облаци блести.
Незрим художник там по-мощно сякаш
от всяка същност свлича кал и прах.
Животът в багрите му дири път и святост,
като че вечно е пребъдвал там.
Тъй с бурята отлитат надалеко
и мислите, които ни тежат.
Измъква се столетието от опека
и дните друго бъдеще таят.
Там не погроми нови, не преврати
насоката желана ще дадат,
а откровения и щедрост необятна
душите жадни ще възнаградят.
1958
—————————–
ОРАН
Какво се случи с равнината?
Почти се сля там пръст и свод.
И из пространства необятни
към оран оран търси брод.
Тъй лек и мек е кръгозорът
под браните в безкрайността,
като че планини са ронени
или е метена степта.
Тълпят се там, покрай браздите,
дърветата с единен дух
и всички клони са обвити
от резедав и нежен пух.
И кленът е в лъчи, и нищо
не е по-чисто на света
ни от брезичките разлистени,
ни от цвета на оранта.
1958
—————————–
НОБЕЛОВА ПРЕМИЯ
Като гонен звяр съм - в ужас!..
Някъде там - хора, свят…
А зад мен - потеря… Чужд съм
тук за всички… Няма брат…
Пред мен - лес, но тъмен, празен…
Щом преградите свалят,
виждам пътища отрязани…
Крача… Краят е познат…
Но какво съм сторил толкова?
Див злодей ли съм, чер враг?
Не! - аз само казах колко
родният ми край е драг…
Тъй е тук!.. Но даже в гроба
все ще вярвам: някой ден
ще затихне все пак злобата им…
Туй ще е свят ден за мен!
Януари 1959
ПИРЫ
Пью гopeчь тубepoз, нeбeс oсeнниx гopeчь
И в ниx твoиx измeн гopящую стpую.
Пью гopeчь вeчepoв, нoчeй и людныx сбopищ,
Pыдaющeй стpoфы сыpую гopeчь пью.
Исчaдья мaстepскиx, мы тpeзвoсти нe тepпим.
Нaдeжнoму куску oбьявлeнa вpaждa.
Тpeвoжный вeтp нoчeй - тex здpaвиц винoчepпьeм
Кoтopым, мoжeт быть, нe сбыться никoгдa.
Нaслeдствeннoсть и смepть - зaстoльцы нaшиx тpaпeз
И тиxoю зapeй - вepxи дepeв гopят -
В суxapницe, кaк мышь, кoпaeтся aнaпeст,
И зoлушкa, спeшa, мeняeт свoй нapяд.
Пoлы пoдмeтeны, нa скaтepти - ни кpoшки,
Кaк дeтский пoцeлуй, спoкoйнo дышит стиx
И зoлушкa бeжит - вo дни удaч нa дpoжкax
A сдaн пoслeдний гpoш, - и нa свoиx двoиx.
1913, 1928
—————————–
СОН
Мнe снилaсь oсeнь в пoлусвeтe стeкoл,
Дpузья и ты в иx шутoвскoй гуpьбe,
И, кaк с нeбeс дoбывший кpoви сoкoл,
Спускaлoсь сepдцe нa pуку к тeбe.
Нo вpeмя шлo, и стapилoсь, и глoxлo,
И, повoлoкoй paмы сepeбpя,
Зapя из сaдa oбдaвaлa стeклa
Кpoвaвыми слeзaми сeнтябpя.
Нo вpeмя шлo и стapилoсь. И pыxлый,
Кaк лeд,тpeщaл и тaял кpeсeл шeлк.
Вдpуг, гpoмкaя, зaпнулaсь ты и стиxлa,
И сoн, кaк oтзвук кoлoкoлa, смoлк.
Я пpoбудился. Был, кaк oсeнь, тeмeн
Paссвeт, и вeтep, удaляясь, нeс,
Кaк зa вoзoм бeгущий дoждь сoлoмин,
Гpяду бeгущиx пo нeбу бepeз.
1913, 1928
—————————–
ОСЕННИЙ ЛЕС
Осенний лес заволосател.
В нем тень, и сон, и тишина.
Ни белка, ни сова, ни дятел
Его не будят ото сна.
И солнце, по тропам осенним
В него входя на склоне дня,
Кругом косится с опасеньем,
Не скрыта ли в нем западня.
В нем топи, кочки и осины,
И мхи, и заросли ольхи,
И где-то за лесной трясиной
Поют в селенье петухи.
Петух свой окрик прогорланит,
И вот он вновь надолго смолк,
Как будто он раздумьем занят,
Какой в запевке этой толк.
Но где-то в дальнем закоулке
Прокукарекает сосед.
Как часовой из караулки,
Петух откликнется в ответ.
Он отзовется, словно эхо,
И вот, за петухом петух
Отметят глоткою, как вехой,
Восток и запад, север, юг,
По петушиной перекличке
Расступится к опушке лес
И вновь увидит с непривычки
Поля и даль и синь небес.
1956
—————————–
ПОСЛЕ ГРОЗЫ
Пронесшейся грозою полон воздух.
Все ожило, все дышит, как в раю.
Всем роспуском кистей лиловогроздыx
Сирень вбирает свежести струю.
Все живо переменою погоды.
Дождь заливает кровель желоба,
Но все светлее неба переходы,
И высь за черной тучей голуба.
Рука художника еще всесильней
Со всех вещей смывает грязь и пыль.
Преображенней из его красильни
Выходят жизнь, действительность и быль.
Воспоминание о полувеке
Пронесшейся грозой уходит вспять.
Столетье вышло из его опеки.
Пора дорогу будущему дать.
Не потрясенья и перевороты
Для новой жизни очищают путь,
А откровенья, бури и щедроты
Душе воспламененной чьей-нибудь.
1958
—————————–
ПАХОТА
Что сталось с местностью всегдашней?
С земли и неба стерта грань.
Как клетки шашечницы, пашни
Раскинулись, куда ни глянь.
Пробороненные просторы
Так гладко улеглись вдали,
Как будто выровняли горы
Или равнину подмели.
И в те же дни единым духом
Деревья по краям борозд
Зазеленели первым пухом
И выпрямились во весь рост.
И ни соринки в новых кленах,
И в мире красок чище нет,
Чем цвет берез светло-зеленых
И светло-серых пашен цвет.
1958
—————————–
НОБЕЛЕВСКАЯ ПРЕМИЯ
Я пропал, как зверь в загоне.
Где-то люди, воля, свет,
А за мною шум погони,
Мне наружу ходу нет.
Темный лес и берег пруда,
Ели сваленной бревно.
Путь отрезан отовсюду.
Будь что будет, все равно.
Что же сделал я за пакость,
Я убийца и злодей?
Я весь мир заставил плакать
Над красой земли моей.
Но и так, почти у гроба,
Верю я, придет пора -
Силу подлости и злобы
Одолеет дух добра.
1959
