Василий Зеленьовски

превод: Литературен свят

Някои съвременни учени считат, че А. С. Пушкин не е бил масон. В известен смисъл това е напълно справедливо. Защото масонът действа въпреки църковните канони, въпреки интересите на Отечеството, въпреки тържествената клетва, дадена на помазаника Божи Императора. Ако разглеждаме темата от тази гледна точка, то А. С. Пушкин никога не е бил масон. Т. е. съзнателно той никога не е продавал душата си на дявола.

Но тук има и друга страна. Макар че тя е до известна степен формална, но самите масони все пак имат някакви основания да считат Пушкин за ”свой”. ”На 4 май бях приет за масон”, - отбелязал поетът в кишиневския си дневник през 1821 г. По-късно, на 20 януари 1826 г., той пише на Жуковски: ”Аз бях масон в Кишиневската ложа, т. е. в онази, заради която са унищожени всички ложи в Русия. Най-сетне, аз бях във връзка с по-голямата част от днешните заговорници… Това писмо, разбира се, е неблагоразумно, но трябва да се доверява понякога и щастието… Преди да изгориш това писмо, покажи го на Карамзин и се посъветвай с него…”

Номинално, както виждаме, Пушкин все пак бил приет в тайно масонско общество.

Но нали Карамзин, започвайки своя път в тайните общества с длъжността ”подмайстор на ложата ”Златният венец” (1), така и останал правоверен масон. Тази си мисия той изпълнил изцяло, защото явно по поръчка на масонските главатари посмял по гнусен начин да оплюе святото за нас и страшно за враговете на Русия име на благоверния Цар Йоан Грозни. За много поколения руски хора той, бидейки несъмнено признат историк и в някаква степен властелин на умовете, представил владетеля като кръвожадно изчадие на ада. В това се и заключава, според нас, неговата истинска масонска роля. Защото, като професионален историк, той не е можел да не знае истинската мисия на първия помазаник Божи на руския трон и велик обединител на руските земи.

 Трябва да се каже, че наред с кръвожадно-политическите обединения на тайните общества съществува и масонство с мистична насоченост. Последното отдавна е изобретено от световното задкулисие за подчинение на талантливите представители на всички нации, най-вече хората на изкуството, които са склонни към свръхестественото (мистика). Пушкин имал непредпазливостта да влезе именно в първото, за което той вярно казва в цитираното писмо до Жуковски. И после, на 24 ноември 1833 г. той записва в дневника си: ”…Вечерта прием у Фикелмонт. Странна среща: към мен се приближи мъж на 45 години… Разпознах по лицето грък и го взех за един от старите ми кишиневски приятели. Това беше Суцо, бивш молдавски владетел. Той сега е посланик в Париж… Той ми напомни, че през 1821 г. бях при него в Кишинев заедно с Пестел (в масонската битност на Пушкин. - В. З.). Разказах му по какъв начин Пестел го измами и предаде Етерия, представи я на император Александър за клон на карбонаризма. Суцо не можа да скрие нито своето учудване, нито яда си…”(2).

А. С. Пушкин справедливо констатира, че ложа ”Овидий”, в която той влязъл в Кишинев, била ”клон на карбонаризма”, и едно от разклоненията на тайните общества с ”илюминатска” насоченост. ”Илюминатите” (”просветлените”) е масонски клон с  откровено революционно-терористична насоченост, създаден от Адам Вaйсхаупт. ”За да станеш карбонар, - пише руският учен от началото на миналия век П. Илински, - трябва да си активен масон… Както Кадош е изпълнител на смъртните присъди на висшата масонска власт, така карбонарът е воин на възмущението… Емблема на първия е кинжал, емблемата на втория - пушка” (3).

Характерно е, че масово - тези видими бесове - ”илюминатите” - нахлули в Русия при Александър І. Както отбелязват изследователи, именно през 1814 г., след  връщането на император Александър І от Париж, те скоро достигнали такава сила, че навсякъде били избирани в дворянски длъжности, проникнали в Синода (Руската Православна Църква! - В. З.), Сената и заели професорски катедри в университетите. Работата взела откровено кощунствен характер. Например, илюминатът, ”професор Грегуар,.. изгонен от Франция, цареубиец, бил приет от автономията на Казанския университет за почетен член”.

Именно илюминатско-карбонарската клонка на тайните общества огледала нашите престъпници-декабристи. Не веднага, разбира се, но Пушкин осъзнал, че декабристите са тайна терористична организация, управлявана зад граница. ”Ваше Величество… Вие съкрушихте главата на революционната хидра, Вие извършихте велико дело…” (4) - така, ”с чувство” (по собственото признание на поета), той изразил отношението си към Николай І, смазал декабристкия метеж.

Но през декември 1825 г. А. С. Пушкин напълно би могъл да се окаже на страната на декабристите. Явно, че е било само по силите на неговия Ангел Хранител да възпрепятства лъжливото разбиране на поета за така нареченото масонско ”другарство”. Ето как изложил това самият Пушкин пред Адам Мицкевич: ”Аз възнамерявах да пристигна в Петербург късно вечерта и, следователно, щях да попадна с Рилеeв направо на съвещанието на 13 декември. Щяха да ме приемат с възторг (и още как! - В. З.), щях да забравя за Вайсхаупт, щях да се озова с останалите на Сенатския площад и сега нямаше да седя с вас, мили мои!”(5)

Кажете, какво оставало на масоните - тези съзнателни врагове на православна Русия - как да не убият поета?! Тъкмо те като никой друг знаели, че главният им враг - самият император Николай І публично нарекъл Пушкин ”най-умния човек на Русия”. Особено негодувание предизвикало у масоните откровено отрицателното отношение на Пушкин към поредните масонски постижения - въстанието в Полша и юлската революция във Франция. Напълно справедлива е мисълта, изказана от руския историк В. Ф. Иванов в научното му изследване ”Пушкин и масонството”: ”За масонството надвиснала напълно реална заплаха, то губело влиянието си в руското общество, здравият национализъм на Пушкин влива благотворна струя в болната, заразена с либерализъм и космополитизъм обществена атмосфера - решението да се премахне, да се отстрани Пушкин станало първостепенна задача на масонството” (6).

Съвременният учен, изследвал трагичния път на А. С. Пушкин, Владимир Орлов, работил с архивни документи от времето на Пушкин в някои европейски страни и опирайки се на намерените там находки, е стигнал до еднозначния извод: ”В архивите на вюртембергското и австрийско министерство на външните работи”, покрай другото има и ”секретни депеши на посланиците на тези държави, в тях Пушкин… се представя  като виден дипломат, политически деец и идеен водач на руската партия, противостоящ на партията на чужденците, с плътна стена изолирали император Николай І от руското общество и руското дворянство”. Документите са позволили на изследователя да стигне до еднозначния извод: ”Пушкин се е опитвал да разруши тази стена, което и било истинската причина за неговото убийство от наемен негодник” (7).

”Убиецът, - пише историкът на масонството Борис Башилов - вече отдавна бил открит: това бил хомосексуалистът и светския развейпрах французинът Дантес” (8). Освен това ”случайно”, разбира се, оказал се отличен стрелец и с такава външност, която винаги е привлекателна за евтините дами (висок, остроумен, безцеремонен, щедър, гуляйджия, любител на скандалите).

Бъдещият убиец се появил в руската столица през есента на 1833 г. Характерно е, че проникването на Дантес в Русия и издигането му до великосветско столично ниво минало именно чрез най-високопоставените масони, както европейски, така и руски. Историкът В. Ф. Иванов отбелязва, че препоръчително писмо на Дантес дал масон - принц Вилхелм Пруски, по-късно Вилхелм, император Германски и крал Пруски. Той препоръчал Дантес на масона граф Адлерберг, приближен на Николай Павлович и заемащ през 1833 г. поста директор на канцеларията на военното министерство.

Заговорът на масоните срещу нашия велик национален гений бил разигран от тях като по ноти. ”Масоните, - пише академик Олег Платонов, изиграли трагична роля в съдбата на Пушкин. Както показали научните изследвания от 20-те години, ”Дипломът на рогоносец”, станал една от главните причини за дуела и гибелта на поета, бил съставен от масона княз П. Долгоруков. Този извод се потвърждава от графологичната експертиза (9). Но колкото и да убеждавали Дантес изменниците-масони, че той е длъжен да участва в дуела, той се опитвал да изклинчи от дуела. Дори се обърнал към признатия масонски авторитет, стария граф Строганов - за да намери начин да избегне дуела, без да наруши ”общественото приличие”. Строганов, сам страхувайки се от масонска казън, ”съобщил на Дантес, че той непременно трябва да се бие”(10).

Но масоните се погрижили за своя килър. Ето как разказва за това известният учен Григорий Петрович Климов (ако Климов беше и православен, нямаше да има цена!): ”Раненият Пушкин стрелял в Дантес от разстояние от 10 крачки, т. е. 8 метра. Пушкин се смятал за добър стрелец. Но Дантес, колкото и да е странно, се отървал само с изплашване и драскотина. Обяснили го с това, че куршумът на Пушкин попаднал в копчето на мундира на Дантес, и това го спасило”. Но през 1938 г., продължава Г. П. Климов, ”инженер М. З. Комар извършил следното пресмятане: знаейки диаметъра на куршума, началната скорост и пробивната сила при дистанция от 10 крачки, той стигнал до извода, че копчето тук не би помогнало. От материалите на военно-следствената комисия след дуела е известно, че Дантес не само не представил на съдиите спасителното копче, но не могъл дори смислено да обясни, в кое именно копче е попаднал куршумът” (11).

Характерно е, че пресмятанията на инженер М. З. Комар потвърдил и друг учен - съдебният медик В. Сафонов, който ”също стигнал до извода, че, съдейки по характера на скритото счупено ребро на Дантес, го е спасило не ”копче”, а ризница под мундира. Но по углавните закони от онова време това означало не дуел, а преднамерено убийство” (12).

В светлината на изчисленията на Комар и Сафонов е напълно обяснима и циничната усмивка на Дантес по време на дуела. Това, забележете, след упоритото му нежелание да се бие. В нова светлина ни се разкрива и странното поведение на приемния баща на Дантес - барон Луи Хекерен преди дуела, ”когато той унижено, почти на колене молел Пушкин да отложи двубоя с две седмици. Писателят Викентий Вересаев изказва предположението, че за това време Хекерен намерил за своя миньон ризницата, която била ”копчето”, спасило подлия живот на Дантес” (13).

Литература:

1. А. С. Пушкин. ППС., т. 5, кн. 2, М.-Л., 1933, с. 804.
2. Бакунина Т. А. Знаменитые русские масоны. Париж, 1935, с. 64.
3. А. С. Пушкин. ПСС., Л., 1979, т. 10, с. 154.
4. А. С. Пушкин. ПСС., т. 5, кн. 2, М.-Л., 1933, с. 822.
5. Ильинский П. Всемирные заговорщики. Новониколаевск, 1919, с. 88.
6. Борис Башилов. История русского масонства. Вып. 14 и 15. М., 1995, с. 36.
7.  Цит. по: Лоллий Замойский. Масонство и глобализм. Невидимая империя. М., 2001, с. 188.
8. Цит. по: Б. Башилов. Указ. соч., с. 90. ”Москва”. М., 1997, № 2, с. 162.
9. Б. Башилов. Указ. соч., с. 107. Олег Платонов. Терновый венец России. История масонства 1731-1995 гг. М., 1995, с. 11-12.
10. Цит. по: Борис Башилов. Враг масонов № 1. Масоно-интеллигентские мифы о Николае І. Изд-во ”Русь”, б. г., с. 13.
11. Григорий Климов. Протоколы Советских мудрецов. Сан-Франциско, 1981, с. 206.
12. Пак там.
13. Вж. пак там, с. 206.

(със съкращения)

Русский вестник, 03. 04. 2003