Екатерина Глушик

превод: Литературен свят

Съществуват имена, останали ни в наследство от съветската власт, значимостта на които, влиянието им върху съдбата на страната и отделни хора не подлежи на съмнение. Корольов, Келдиш, Гагарин, Яковлев, Жуков, Антонов, Вучетич… Имена-дела. Към тях се отнася и името на Валентин Распутин, чиито дела в литературата няма да зачертаят никакви времена, събития и преразглеждане на ценности.

Значението на Распутин е огромно не само за руската литература, но и за обществения живот в страната ни. И в съветските години той активно заставаше срещу несправедливости и действията, носещи вреда на руската земя. Така той се бори срещу проекта за “обръщането на северните реки”. Последствията от осъществяването на този коварен замисъл щяха да са катастрофални за Русия. Но това, че замисленото от някакви префинени умове не се осъществи, доказва: общественото мнение имаше значение за властимащите и влияеше на най-грандиозните планове. За разлика от днешните времена, когато властите напълно игнорират народа и неговите очаквания.

“Тези 20 убийствени години” (М.: Эксмо. Алгоритм) е книга не за художествените, а за гражданските произведения на Валентин Распутин. Това са разговори на писателя (в различни години, в продължение на почти 20 години) с публициста Виктор Кожемяко. Изданието се отнася към фундаменталните трудове в този жанр, като беседите на Сократ, Платон. По книгата може да се изучава историята на нова Русия, да се изследват нравите и на обикновените граждани, и на хората, които по волята на случая са се издигнали се до върховете на властта, или изкатерили се там буквално по трупове: на страната, хората, събитията, нравствеността, обичаите, традициите.

Събеседниците не се страхуват да засягат острите теми. Не премълчават имена. И при това нелицеприятните отзиви за антигероите на нашето време не са разчистване на сметки, обиди или етикети: това са оценки и анализи на действията на персонажите от “двадесетте убийствени години”. В книгата убийците са назовани по име. 

Не нас трябва да ни просвещават как живяхме през тези 20 години. Ние не сме свидетели на престъпленията на докопали се до властта фаворити. Ние сме техните жертви. Именно нас през всички тези години убиват, грабят, оскърбяват… Но в разговорите е дадена не голата констатация на известното ни - в буквалния смисъл на думата - върху собствената ни кожа. Валентин Распутин - несъмнен морален и нравствен авторитет, анализира защо така постъпват с Русия. За кого това е изгодно. Как може да му се противостои. Той се изявява като застъпник, показва, че не се е  отдръпнал от народните беди със своето име, привилегии, отстъпки. Той - плът от плътта - в пълна мяра сърба общите беди. И на него може би му е по-трудно, отколкото на нас, защото писателят чувства по- остро, преживява по-дълбоко. Душа и чувствителност - това е неговият инструмент. Без който няма писател.

Распутин не само е точен във формулировките и определенията, той въвежда нови термини: така, наред с влезлия в употреба термин “образованщина” предлага самозвания съвременен елит да бъде наричан “елитарщина”.

Поразява прозорливостта на писателя. Когато много от нас бяха твърде оптимисти: ах, неумели демократи, каквото и да правят, нищо не им се получава, - Распутин гръмко заявяваше: всичко, което върши тази банда със страната са умишлени, планирани, осъзнати действия. Затова самия писател, разбиращ същността на ставащото и протестиращ срещу гаврите с Родината, или го премълчават, или го подлагат на гонения. “Наложи се да се сдобия с дебела кожа” - споделя той с Кожемяко, отговаряйки на въпроса как възприема обвиненията и оскърбленията в национализъм, фашизъм и антисемитизъм, например.

Той е убеден: либералите знаят какво вършат и защо вършат всички нещастия с Русия. Нали “народът е силен с възхода си, има ли пред себе си благородна цел”. А го лишават от тази цел. “Сега най-опасното от всичко е да клеймиш своя народ. Да го унижаваш със синовното си проклятие, да искаш от него нереалния образ, който сме си създали. Него и без това непрекъснато го мамят и обиждат… от всички демократически рупори… Никое хулене не минава даром. Откъде да се вземе в него въодушевление, воля, сплотеност, ако само знае, че го обират и физически, и морално”.

“У нас убитите не са само убитите, у нас убити се оказаха живите… Имам предвид преди всичко не нищетата - макар че тя коси с картечни откоси. Но много по-страшна е психическата угнетеност от потъването на Русия в противоестествени, отвратителни условия, обезценяването и безлюбовието на човека, опустошението, невъзможността да се диша смрадлив въздух. Оттук и измиращата Русия: от това изхвърляне без спасителни средства в напълно друга, убийствена за нормалния човек атмосфера. Тук са причините за епидемията от самоубийства, бездомността, номадството, пиянството, болестите и тихите неразкрити смърти - от нищо, под тъжния вой на душата”.

Вълнуват го както радостите и бедите на родния Иркутск, така и на цяла Русия: Распутин откликва живо на събитията във всяка точка на страната. “Патриотизмът - това е не само постоянното чувство за непреходна и кръвна връзка със своята земя, но преди всичко, дълг пред нея, загриженост за нейното духовно, морално и физическо благополучие, сверяване… на своето сърце с нейните страдания и радости”.

В книгата е практически невъзможно да се отдели нещо по-важно от останалото. Това е книга за цитиране, онази  книга, която ти се иска да имаш на лавицата си, за да можеш във всеки момент да я вземеш и четейки я, да се включваш в разговора на не просто дълбоки хора, а твои съмишленици.

 ”Особеността на нашето време е в това, че сега ситият не просто не разбира гладният, а го ненавижда. Същото е: онзи, който не е прав, ненавижда правия затова, че е прав”.

“Културата, към която благоволява сега властта - това са безнравствените развлечения, тези без националност, безкрайното и безсрамното шоу по време на чума. Това от една страна. А от друга - издевателство, издевателство, издевателство над всичко, което прави руснака руснак, което прави човека човек”.

“Днешната телевизия е най-мръсната и престъпна в света”.

“Да се обявява конкурс за национална идея е все едно да се обявява конкурс за майка… Националната идея е явна. Това е правителство на нашите, а не на чуждите национални интереси, възстановяване и защита на традиционните ценности,  изтласкване на всички, които развращават и оглупяват народа, опиране на руското име, което крие в себе си огромна, сега отхвърляна, сила…”.

“Погледнете: не успяха да направят от Сталин чудовище. Неговото оправдаване сред народа достигна, както ми се струва, извънредна святост”.

Въпреки неоптимистичното заглавие, книгата не носи безизходица. Валентин Григориевич умее да намери в руския човек, в историята на страната, онова, което ще ни позволи да се измъкнем от пагубността, в която вкараха страната либералите.

 ”Изглежда, че няма никакви основания за вяра. Но аз вярвам: Западът няма да получи Русия. Всички патриоти не могат да ги вкарат в гроба, те ще стават все повече. А дори и да ги вкарат - гробовете ще се изправят и ще се вдигнат в защита на своята земя”.

Какво пък, ще поживеем, ще видим. А книгата ще потрябва и за процеса, когато народът ще съди либералите за онова, което направиха със страната.

(със съкращения)

в. Завтра, 16.05.2012