Николае Скуртеску

превод: Григор Ленков

Съвременни сцени

Европо просветена! Срам! От сън се ти стресни…
Очи широко отвори и с ужас погледни
как част от твойто тяло в кръв се дави с писък жален…
И помогни на този смел народ, многострадален.
На изток погледни - от Дунав до Балкана стар;
виж жертвите и виж сганта, размахала ханджар!
Из планини и долини, в колиби, в тучни ниви
ще видиш страхотии ти, ще чуеш вопли диви.
От Отрант до Евксински Понт под димен небосклон
се валят кървави тела, кънти неистов стон.
Изгарят къщи, рухват в дим села изпепелени,
пустеят градове, семействата са разделени.
Законът, турският закон е писан върху меч -
един народ надава вик под варварската сеч.
За правдата вопие той - за свойта правда! Всуе!
Отчаяния негов вик тук няма кой да чуе.

А политиците?… Аз знам коварния им нрав,
те сметки правят все, за тях тиранинът е прав!
Една земя в каспница превърнаха без ропот,
а ти - ти дипломация въртиш сега, Европо!
От воплите отвръщаш слух, но благославяш ти
палача, който ятаган над цял народ върти.

Мълчиш и уж не виждаш ти, че тези престъпления
са плод на разум помрачен, на зверски изстъпления,
на безпросветност и разгул е престъпните души,
на фанатизъм див и сляп, научен да руши;
и ако тези орди там напомнят зверовете
и не настръхват пред смъртта в селата, в градовете,
то е затуй, че лъч за тях не свети в този век
и не разбират те какво е туй да си ЧОВЕК.
А уж си справедлива ти - презираш уж позора,
а не желаеш свобода да имат всички ХОРА;
безсилна си да изкрещиш със гняв на своя праг:
„Диваци, спрете! Стига кръв! Пръсни се, робски мрак!”

Но не! Мълчиш, гласът ти прав простора не оглася -
на подлия ти интерес туй никак не изнася…
Какво, че гине цял народ сред кървав произвол -
за теб е важно да крепиш прогнилия ПРЕСТОЛ!
Какво, че върху твойта гръд - това позор не е ли! -
спи глутница от зверове, човешки образ взели,
палачи, гмеж, които днес земята позорят,
готови всяка светлина за миг да угасят.

Ах, турци, българи… Че те човеци ли са? Грешка.
Природата им, според нас, съвсем не е човешка!…
Вълкът и кроткият агнец - приличат си, нали?
А гълъбите - те били пък братя на орли.
Въоръжен е турчинът и сила има дива,
и може да безчинства той, да пали и убива;
гяуринът е бос и гол, безсилен мъченик,
очакващ да го посече джелатът всеки миг.
И както бясна глутница от вълци подивели
връхлита стадо от овце и ги разкъсва цели,
така и мюсюлманите, задавени от мъст,
рушат и сеят гробове из българската пръст.

О, вижте майката как силно свойта рожба иска
да приюти на свойта гръд, как жадно я притиска!
О, вижте как се моли тя на колене и с вик
под варварския ятаган, под кървавия щик!
Но хвърлят се връз нея те, по-стръвни и от псета,
детето й да насекат пред нея на парчета.
Но мята се, но стене тя, прикрива го с ръце,
притиска крехкото телце до своето сърце,
тя слаба е, отпада тя, но докато е жива,
ще брани рожбата си пак, с ръце ще я прикрива.
Едва когато рухна тя в невинната си кръв,
детето от ръцете й отнеха с дива стръв
и върху десет копия набучиха го живо,
и адският им смях и вой отекна зло и диво.

О, вижте онзи момък там как, развъртял ханджар,
се бие, за да защити баща си блед и стар.
Един е срещу трима - все безмилостни черкези,
убийци с исполински ръст, свирепи главорези.
Загубил дясната ръка в неравния двубой,
поема ножа в лявата и пак се хвърля той,
а щом и лявата ръка отсечена отскача,
забива момъка зъби в ръката на палача
и пак се бори, докато - най-после взели връх -
сърцето му пронизват те и пада той без дъх.

О, вижте! Страшно зрелище! Из друмища и ниви
се валят черни трупове, безформени, смрадливи,
и части от тела… Какъв спектакъл е това:
тук детски крак или ръка, там старческа глава,
строшени кости тук стърчат, там скелет се белее
и черен вятър из праха коси момински вее.
А по бесилките наред с невинни младенци
и старци немощни висят, и хубави момци.
И кучета сред този леш на глутници сноват
и лешояди на ята неистово кръжат,
орли се вият, пес ръмжи и гарван грозно грачи -
приготвен им е царски пир от турските палачи!
Най-унизителното тук на този страшен свят
е туй, че хората творят за други хора ад!

Какви са тези времена? Какъв е този век?
Към първите стихии ли се връща днес човек?
При своето начало ли човек се днес намира?
Към бъдещето се стреми, а в миналото спира…
Ако Атила и Тимър възкръснат изведнъж,
те ще намерят своя век и свят един и същ:
защото както и преди, през времената стари,
смърт сеят ордите и кръв, и пустош, и пожари.

„Век на просветата!” - така хвалебствено крещим,
а там издъхва цял народ, а ние си мълчим.
Но щом и ти, о, учен свят, отвръщаш взор - тогава
унищожението тук - то само ни остава.

Нима ще бъде разделен за вечни векове
човешкият нещастен свят на половини две?
Едната - тиранията с палачи и тирани,
а другата е робството - със сълзи и тирани!

А щом е много злото, щом е силно то, нима
ще вярваме в ДОБРОТО тук, на нашата земя?
Че разлика между човек и звяр не съществува
и че така ще си върви, додето свят светува?

Европо просветена! Срам! От сън се събуди!
По-справедлива и добра към робите бъди!
Бездушна, безразлична, ти напразно се гордееш,
че тук за своите чада еднакво днес милееш.

А българинът - сит е той на черни теглила,
от четири века роб е той - и чашата преля!
Чуй, чуй въздишките му ти и тежките неволи:
на твоя праг за СВЕТЛИНА и ПРАВДА той се моли!

в. „Телеграфул”, 3. 08. 1876 г.