ДЪЖДОВЕН ИЗГРЕВ БЕ…
превод: Димитър Горсов
***
Дъждовен изгрев бе, с мъгла навън.
В стъклото - свещ, с ненужен блясък.
Раздърпан куфарът… Като в груб сън
трептяха плещите безгласно.
За себе си - ни дума! Що било - било.
Животът всичко дребно ще изчисти…
Но самотата заедно… Какво тегло!
И слънце… Най-накрая!… Блясна то
и позлати къдриците сребристи…
1915
—————————–
***
Един твърдял: „Животът е нищожен”,
а друг - „Недостижима е целта”,
но там, жената - уморена и тревожна -
не чувала - люляла люлка тя.
И вървите протрити тъй скриптели,
тъй млъквали - по-тихи всеки път! -
че сякаш ангели в небето пели…
И щедра била младата й гръд.
1915
—————————–
***
Как хладно е сред равнината!
И как с безотрадни очи
поглеждат без ропот селата
под залезните лъчи.
Бреза пред къщурка и блато.
И ручеен откос черней…
Тъй тъжно е тук! А сърцато
пак някой шепти: „Поживей
тук дни и недели в несгоди,
и ще усетиш с кръвта
защо не унива природата
пред силата на участта!”
1919
—————————–
***
Хладно е. Виснат свлачища,
полуприкрити в мъгла.
Ниско се свежда в здрача
сводът в смълчани поля.
Тихо е. Само талига
в празната шир трополи.
С облаци тежки пристига
влажният сняг… И вали…
Господи, даже сам стинещ
в смъртния час, комай
ще си припомням мъртвилото
в този печален безкрай.
1920
—————————–
***
Водите ти, Норвегия, и твоите гори…
Но в миг тук се прекъсва словото.
Над камъка - жена… Без думи тя мълви.
Небе над нея - ледно-гълъбово.
За вярност, и търпимост, и любов,
за всички изоставени така боли…
(Но аз тук, до теб, очаквам зов!)
Сияе сняг по озарените скали…
В снега сияят борове безчет.
Несвършващ сън, неясен… Как за него с дните
успял бих да разказвам аз поред…
За твоите гори, Норвегия, и за водите ти…
1923
***
Рассвет и дождь. В саду густой туман,
Ненужные на окнах свечи,
Раскрытый и забытый чемодан,
Чуть вздрагивающие плечи.
Ни слова о себе, ни слова о былом.
Какие мелочи - все то, что с нами было!
Как грустно одиночество вдвоем…
- И солнце, наконец, косым лучом
Прядь серебристую позолотило.
1915
—————————–
***
Один сказал: “Нам этой жизни мало”,
Другой сказал: “Недостижима цель”,
А женщина привычно и устало,
Не слушая, качала колыбель.
И стертые веревки так скрипели,
Так умолкали - каждый раз нежнее! -
Как будто ангелы ей с неба пели
И о любви беседовали с ней.
1915
—————————–
***
Как холодно в поле, как голо,
И как безотрадны очам
Убогие русские села
(Особенно по вечерам).
Изба под березкой. Болото.
По черным откосам ручьи.
Невесело жить здесь, но кто - то
Мне точно твердит - поживи!
Недели, и зимы, и годы,
Чтоб выплакать слезы тебе
И выучиться у природы
Ее безразличью к судьбе.
1919
—————————–
***
Холодно. Низкие кручи
Полуокутал туман.
Тянутся белые тучи
Из-за безмолвных полян.
Тихо. Пустая телега
Изредка продребезжит.
Полное близкого снега,
Небо недвижно висит.
Господи! И умирая,
Через полвека, едва ль
Этого мёртвого края,
Этого мёрзлого рая
Я позабуду печаль.
<1920>
—————————–
***
Твоих озер, Норвегия, твоих лесов…
И оборвалась речь сама собою.
На камне женщина поет без слов,
Над нею небо льдисто - голубое.
О верности, терпении, любви,
О всех оставленных, о всех усталых…
(Я здесь, я близко, вспомни, назови!)
Сияет снег на озаренных скалах,
Сияют сосны красные в снегу.
Сон недоснившийся, неясный, о котором
Иначе рассказать я не могу…
Твоим лесам, Норвегия, твоим озерам.
1923
