интервю на Марко Марков

- Морис Фомич, разкажете, ако обичате, как се ражда едно Ваше стихотворение.

- Вероятно както при всички поети, така и при мене, това е естествен и в същото време божествен процес. Първото е причина да не му обръщам внимание - нима забелязваме изгревите и залезите? Второто - да си припомня думите на Тициан Табидзе: “Стиховете се раждат като лавина”. Към тях бих добавил: те ни убиват и възкресяват. И все пак: всяко стихотворение за мен е разрив на сърцето. При всички случаи раждането не е само радост. Защото самият акт е болка и мъка, които по-нататък прерастват в огромна отговорност.

- Кой е най-тежкият миг, час или ден във Вашата човешка и творческа биография?

- Твърдо съм убеден, че за всеки поет той е един - смъртта на майката. Тук думите са излишни  защото са безпомощни, тук се мълчи.

…В началото на Великата отечествена бях десетгодишен. Нас, тбилиските деца ни евакуираха в Боржоми. И досега си спомням как - трескаво, загрижено, безмълвно-почивните станции  и санаториумите се превърнаха в болници: очакваха се първите ранени. После, когато те бяха претъпкани, ни предупредиха, че всеки дом трябва да поеме грижата за по един ранен боец. Изведнъж пораснахме: това също бе участие във войната.

Една утрин, считам я за най-потресната в своя живот, ме вдигнаха рано. Преди да тръгна за гарата набрах голям букет цветя от градинката пред къщи. Влакът на първи коловоз бе дълъг, печален и както ми се стори тогава, изнемощял. Може би защото бе натоварен със смърт и стон. Започнаха да отварят един подир друг върволицата от конски вагони. Никога няма да забравя картината, която се откри пред ужасените ми очи: пред тях се прожектираше кадър след кадър най-истинския филм за войната. Миришеше на обгоряло, разстреляно, поругано човешко месо, на кръв…

На мен се падна боец-летец или танкист, обинтован от главата до петите. Не беше бяло само мястото, където трябваше да бъде устата му: после оттам го хранех, дни и нощи наред му давах само вода с разтворени в нея захар и сол.Нямаше как да му поднеса цветята. Поставих ги върху измъчената, отъпкана от хиляди нозе пръст край релсите. С това без да искам написах и първото си стихотворение…

- Какво е според Вас мястото на поета и поезията в борбата за мир, против угрозата от една унищожителна трета световна война?

- Ние трябва да не оставяме нито за миг на мира политиците и генералите. Ние трябва да внушаваме на човечеството любов, доброта, взаимно разбиране. Ние трябва да воюваме за всяко живо същество и за цялата планета. Напразно ли мислите си служа тук с множественото число? Не! Защото усилията ни в тази много често непосилна борба трябва да бъдат обединени. Ако ми бъде разрешено, бих перифразирал най-великата марксова мисъл така: “Поети от всички страни, съединявайте се!” В името на живота. И още: поетът е длъжен да участва в това движение даровито. Убеден съм, че едно прекрасно любовно стихотворение е много по-голям борец за мир от което и да е слабо, декларативно, плакатно стихотворение на тази тема.

- Как се отнасяте Вие към научно-техническата революция и към нейните плодове?

- Може да ви се сторя старомоден, но аз мисля, че научно-техническата революция повече пречи, отколкото помага на човека да живее. Тя го преследва навсякъде, задушава го, измъчва го, лишава го от най-ценното: свободата - а нали човекът трябва да бъде свободен, и то така, както е бил в утробата на майка си. С чувство за предстояща гибел съзирам как научно-техническата революция влиза като владетелка в душите на хората -не, не се изсилвам. Ето, преди жената от народа сама тъчеше, кроеше и шиеше една обикновена кърпа за глава например - и правеше това с особена любов. С радост и увлечение тя бродираше върху нея мотиви, които й бяха близки и скъпи - създаваше произведение на изкуството. И когато се появяваше сред хората с тази кърпа на главата си, цялото й същество излъчваше нескрита гордост. Защото това бе нейната кърпа, подчертавам, нейната  - и появата й се превръщаше в събитие… Сега безразличната машина хвърля за час-два хиляди парчета плат - далечни роднини на сътвореното от онази женица. Със същото безразличие те биват сортирани, пакетирани и поемат пътя си към магазините. Там пък безразлични продавачки ги продават на безразличните си клиентки… Така в един прекрасен ден можем да осъмнем съвършено еднакви - аз не познавам по-голяма беда от това.

Страшно е, че научно-техническата революция вече започва своето нашествие и в поезията. Променят се понятията с които тя е боравила от началото на съществуването си. Възпяваните преди десетина години земя и трева не са вече същите „земя” и „трева”. А какви ще са след още десет, не е трудно да предположим…

Въпросът има още една страна - тя засяга учените, които творят без да се замислят какво ще донесат на човека откритията им. Вие се досещате как може да се нарече подобно творчество…

- Нужен ли е според Вас Дон Кихот на съвременния свят?

- Трябва да съм слепец, за да не съзра връзката между този и предходния въпрос… Категорично - да! Ценностите в нашия, двадесети век могат да бъдат спасени само от него. Има с кого да воюва той - даже се страхувам и за неговия щит, и за неговия меч. Колко много хора са се превърнали във вятърни мелници: застанали на кръстопът, те шумят ли шумят, размахват криле, но… нито летят, нито мелят. А насъщно нужен ни е и полет, и хляб. Да кажеш „Дон Кихот ще спаси света” е все едно да повториш, че красотата ще го спаси. Защото самият той е един поет: всеотдаен, красив, наивен, доверчив, работлив като корен, усмихнат като цвете, добър, чист, честен, предан. Той пренася всичко в своя поетичен свят- и виждаш как грозното става прекрасно без насилие, без маска, без грим.Това може да стори само живота.

- Бихте ли споделили Вашето отношение към фолклора.

- По-уместно би било да ме запитате какво е отношението ми към моята майка. Защото за грузинския поет фолклорът е нещо като майчиното мляко. Той би загинал без него: тук всякакви заместители са противопоказни, дори отровни. Повече думи едва ли са необходими: кой говори за раждането си дълго?…Може би този, който изобщо не се е родил.

- Имало ли е случай, когато сте бил горд, че сте поет?

- Истинският поет никога не се гордее, той винаги се съмнява в своето дело… И все пак веднъж присъствах на нещо неочаквано и необикновено. Беше по пладне, на едно от оживените кръстовища в Тбилиси. Вървях по тротоара, вглъбен в себе си. И чух милиционерска свирка, настойчива и упорита, тревожна. В такъв миг човек се стъписва: какво нередно съм извършил? Видях старец, шестдесет-шестдесет и пет годишен да пресича улицата сред бумтенето, съсъка, недоволството на десетки разсърдени автомобили. Веднага хвърлих всичко, което ми пречеше - така балонът се освобождава от ненужния товар, за да продължи да лети - и се втурнах на помощ. Неразумно, панически - вие не сте ли разбрали, че в такива моменти човек се ръководи само от чувствата си? Достигнах до стареца и разперих ръце, сякаш с това можех да го предпазя от металната лавина. Тогава чух как той сподавено, но ясно произнася думите: “Сърце, успокой се! Успокой се, сърце!” Изумлението ми бе върховно. Защото тези думи бяха мои - буквално преди дни бях публикувал стихотворението си „Песен за последния файтонджия”. Те бяха от него.

Преведох стареца до тротоара, наведох се и взех захвърлените си вещи, продължих пътя си. Покъртен, горд със собствената си персона. За пръв път се усещах поет. Изобщо не дочувах бумтенето, съсъка, недоволството на автомобилите. Бях в своя съвсем не последен файтон. След време композитор написа мелодия по моето стихотворение. В нея, за съжаление, старецът го нямаше…

- Понастоящем във Вашата Родина се говори много за промяна в цялостния й живот. Какво мислите за нея?

- Това е революция в действие. Прекланям се пред въпросите и отговорите й. И се стремя да бъда неин рицар. Но, честно казано, ние  не сме достатъчно добре подготвени за нея. Защото тя трябва да настъпи не само в икономиката, но и в най-деликатната област - в душите на хората. Процес труден, сложен, процес, който изисква всеотдайност и пламенност.

Що се отнася до поезията, бих казал: самата й същност е революционна. Поетът се преустройва ежедневно, ежечасно, ежеминутно. Той е такъв не защото търси начин да остане навеки, а защото знае, че без народа си е нищожество. И нищо не е в състояние да попречи на неговия порив към висина.

- Вашето мнение за българската поезия?

- Не я познавах до деня, в който ми гостуваха ваши поети и критици. С поетите се намерихме и разбрахме бързо. Оттогава превеждам български стихове - най-сигурната гаранция, че ги обичам. За мен българската поезия е личност. Тя е неповторима като всеки поет. А за Грузия тя е България - добра, възвишена, смела, правдива, прекрасна. Струва ми се, че след тази ваша поезия, която познавам, иде друга. Очаквам я. Вярвам й. Тя носи великата метафора на великата българска поезия. Избухването й е може би въпрос на миг. Предчувствам я с тръпката на брат и съратник.

- Имате ли някакво пожелание към българските си читатели?

- То е кратко: бъдете непредпазливи в търсенето на истината. Истината винаги е чиста като дете, но никога не е невръстна.

1982 г.