Влад Ривлин

превод: Георги Ангелов

- Ключа - каза тя, протегнала ръка и без да ме гледа в очите.
Мълчаливо пуснах в отворената й длан ключа от къщи - единственото, което все още ни свързваше.
- Сбогом - казах, отваряйки входната врата.
- Сбогом - отвърна тя, затваряйки вратата след мен.
Не видях лицето й, само забелязах, че избърсва сълза и оправя косата си.
Това е. Край на епоха в нейния и моя живот.
40 години. Трябва да се започва всичко отначало, или напротив, да се завърши всичко?
Излязох от входа, седнах на студената пейка до къщи, извадих цигара и запалих, мръщейки се от дима.
Новият живот започваше с кишав ноемврийски ден.
Всичко предразполагаше към философия и спомени.
И си спомних как се срещнахме. Тогава, след като я забелязах, не виждах вече нищо друго, освен ярката й рокля и развените в танца златни къдрици. От време на време виждах устните й и блясъка на големите й изразителни очи. И жадно търсех нейните очи и устни, сякаш ги целувах с поглед.

После тя ми призна: “Очите ти горяха така, че не виждах вече никого освен теб”.

А сега всичко беше в миналото и вече завинаги.
Никога вече няма да блестят така нейните коси и устни и никога вече няма да я гледам така, както тогава. Никога…
Цигарата догоря бързо. За колко изгаря една цигара? Минута, две? Най-много три.
Тази димяща цигара ми напомни човешкия живот, който си отива също толкова бързо.
Впрочем, клечката кибрит изгаря още по-бързо.
Изгорялата цигара хвърлят в коша за боклук или направо върху асфалта, или в калната локва.
Животът ми заприлича на тази недопушена цигара.
От тъжните размисли ме отвлече познат звънък лай.
Това беше весело рижо женско кученце, още кутре.
Тя се появи в нашия двор в самия край на лятото и оттогава навсякъде се чуваше звънкият й лай.
Кутрето беше много весело, изключително дружелюбно с всички, все се стремеше към децата, упорито искайки да ги близне по лицето.
Те с охота си играеха с нея, но не забелязвах някой да я храни.
И тогава започнах да я храня аз.
Жена ми се страхуваше за чистотата в апартамента и категорично отказа да я вземем вкъщи.
И сега кученцето изникна пред мен отново, същото весело и наивно, и поздравявайки ме със звънкия си детски глас, до самозабрава се завираше в обувките ми.
Започнах да я галя, а тя все се опитваше да ме близне по лицето като предано ме гледаше право в очите.
Бяхме напълно сами с нея в този ноемврийски здрач.
- Наивна си ми ти - казах й - даже не знаеш колко е злото и калта в този живот. Затова си толкова весела.
Впрочем, животът й също не беше сладък. Но въпреки това тя не униваше.
Винаги тичаше след децата и не се обиждаше, когато те тропайки с крака, я гонеха.
- И за какво ти, глупачето ми, така обичаш хората? - чудех се аз - какво добро са ти сторили?.
Надигнах се от пейката.
Кученцето предано ме гледаше. То винаги се надяваше да му отвърнат със същата преданост, с каквато то се отнасяше към хората.
И макар че много често се лъжеше в тях, все продължаваше да вярва в най-доброто, което съществува в човека.
Погледнах в очите й и не можех да си тръгна.
Гледаше ме така, като че ли от мен зависеше съдбата й. Гледаше ме право в очите.
- Хайде с мен, ще те почерпя с мармалад - казах й.
Тя много обичаше мармалад и понякога я глезех с любимото й лакомство, въпреки строгата забрана на съседа-кучкар.
Кученцето заскимтя от възторг, като че ли разбра думите ми и се понесе пред мен към новото ми жилище.
Удържах обещанието си и за десерт я нахраних с мармалад, макар да знаех, че е вредно за нея.
Но какво в нашия живот не е вредно?
И после, все с нещо трябва да се тровим, за да не изглежда животът толкова тъжен.
Ето, тровя се: себе си - с цигари и коняк, а нея - с мармалад от супера.

Тя заживя с мен и вече не можех да си представя как съм живял досега без тази рижа топчица с нейния звънък лай.
Всяка сутрин тя ме будеше и дишайки страстно, се опитваше да ме близне по сънната физиономия.
Криех се от нея под одеялото, а тя възмутено джавкаше, негодувайки от моята леност.
Квартирата вече не ми изглеждаше толкова унила.
Вечер седях пред компютъра и траках опусите си на клавиатурата, а моята рижа красавица лежеше на килимчето до краката ми и мирно дремеше.
Наистина, тя се излежаваше така за кратко.
Беше много подвижна, навсякъде пъхаше любопитното си носле и гризеше всичко наред.
Сдъвка два чифта мои обувки и едва не я плеснах с каишката.
Виках й като на непослушно дете, но ръката ми не се вдигаше да я ударя.
Понякога с нея гледахме телевизия и тогава тя важно седеше на стария диван до мен.
Квартирата ми тя считаше за своя и изискваше цялото ми внимание.
Ако четях книга или вестник, лягаше пред мен по гръб и искаше да я галя по коремчето.
Ако я отстранявах, лаеше възмутено, със сълзи в гласа.
Виж ти женска природа!

Малко по-късно отивахме в парка, където общувах с други кучкари и кучкарки, а моята рижа красавица през това време душеше и тичаше с другите кученца.
- Е, стига си кокетничела - казвах й, здраво премръзнал и изпушил кутия цигари. - Да си отиваме вкъщи.
Колкото повече растеше, все по-неясно ставаше кой кого разхожда - тя мен или аз нея - вече с усилие удържах ремъка.
Вместо моите специални книги, сега четях книги за кучета.

Постепенно започнах да свиквам с новия си живот.
Веднъж позвъни жена ми.
- Зает ли си? - попита тя.
- Не - отговорих. - Случило ли се е нещо?
- Нищо не се е случило, просто исках да знам как си. А и на децата им е мъчно.
- И на мен ми е мъчно - казах.
- Наистина ли? - попита тя
- Разбира се, че наистина - отговорих.
- Видях те с куче, това то ли е, нашето кученце? - попита жена ми.
- Да, същото.
- Пораснала е - констатира жена ми.
- Да - потвърдих аз.
- Забравил си някои от нещата си. Сигурно ти трябват. Винаги можеш да си ги вземеш..
- Добре, благодаря.
- А искаш ли сама да ти ги донеса?
Помислих и се съгласих.
- Хайде да се срещнем вечерта, ще се разходим - казах.
Тя се съгласи.

Явно отдавна ни чакаше, защото беше измръзнала
Леко облечена. “И както винаги без шапка” - отбелязах за себе си.
- Отдавна ли си тук? - попитах я.
- Не, от две минути - отвърна ми тя с усмивка.
- Както винаги без шапка - измърморих.
- Както винаги - усмихна се тя. - А ти все така много пушиш - с нежност рече жена ми.
Само разтворих ръце.
Погледите ни се срещнаха.
“Очите й са такива, както тогава” - помислих си. - “И кожата й е същата - бяла и нежна. Косите й, разбира се, са малко потъмнели, но на мен други не ми и трябват.”
Внезапно ми се прииска да я прегърна.
А тя като че ли почувствала това, се приближи и почти се пъхна в мен.
Слагайки ръката й на рамото ми, нежно я привлякох към себе си.
Не знам колко сме стоели така.
Накрая тя каза, вдигайки очи към мен:
- Така съвсем ще замръзнем. Хайде вкъщи.
- Нямам ключ - казах й с усмивка.
В отговор тя протегна ръка с моя ключ, гледайки ме право в очите. В нейните светеше щастлива усмивка.
“Като че ли сме пак на двадесет” - помислих си.
Изглежда и тя си мислеше за същото.
Поне така ми се стори, като гледах очите й.
- Но кученцето ще живее с нас - заявих с тон, нетърпящ възражение.
Жена ми тежко въздъхна, притискайки се в мен.
- Добре - предаде се тя накрая.
През цялото време кучето неподвижно стоеше срещу нас и ни гледаше.
Като че ли чакаше присъдата на съдбата си.
И щом чу думите на жена ми, избухна в щастлив лай.

2009