Янис Рицос

(откъси)

превод: Ангел Тодоров

1.

Пристанище, обгърнато от нощ,
и светлини, които тънат във водата,
лица без памет и последствие!
Далечни кораби минават, хвърлят светлина към вас
и после пак сте в сянката на пътешествието -
платна извити с окачени лампи на съня.
Като разкъсани криле на ангели, които са сгрешили,
войници с каски -
сред въглища и нощ.

Лицето на деня изгубва своя цвят,
а светлината не намира статуя,
в която да се скрие и да се прослави, и да се успокои.

2.

Морето… На брега му беше нашата градина.
Блестеше през прозорците небето
и майка ми седеше
на ниско столче -
бродираше тя нивите на пролетта
и бели къщи с прагове открити,
и щъркели с мечтите им на сламения покрив,
цял изрисуван върху светлата прозрачност.

Не беше още ти дошла.
Към залеза аз гледах и те виждах -
с отблясък розов във косите,
с усмивка в сянката дълбока на морето.

Ръцете ми държеше майка, ала аз -
зад крехкото й рамо,
зад нейните коси опънати и бледни -
коси със мирис на търпение и благородство -
се вглеждах упорито във морето.

И чувах, че ме вика гларус
от дъното на вечерта,
на планините от спокойната извивка.

3.

Сред флейтите печални на цветята оня ден
погребахме ний лястовица. Първата.
А след това насядаха децата, тъй самотни,
там, пред вечерния прозорец,
и гледаха как слънцето умира.
Зад бялата стена на двора
събуждаше се пътят
и както се топеше светлината златна надалеч -
изкачваше се сянката безрадостна на планините:
с безжалостната стъпка на смъртта -
чак до ръцете ни,
чак до сърцето ни,
чак до наведените ни чела.
Кой бие, майко,
на хоризонта синята камбана?

4.

Сребристо облаче до месеца…
А старите моряци,
които нямат вече лодки, които нямат вече мрежи,
седят върху скалите и в лулите си те пушат
и пътешествия, и съжаления, и сенки.

Но ний защо не знаем
вкуса на пепелта на пътешествието?
Така ний знаем пътешествието:
на хоризонта бляскавия полукръг, подобен
на дивата вежда на морски бог.

Ний скачаме във лодките,
развързваме въжетата, възпяваме морето,
като поглеждаме към сребърното облаче
до пролетния месец.

Кой диамантен град спи там, зад планините?
Кои ли светлини трептят в нощта и ни зоват?
Следим ний тая песен на морето -
и затова не можем да заспим.
Ах, майко, ти ръката ми не дръж!

5.

Разтворените във водата цветове на пролетта,
пожарите на залезите по гърба на гларусите,
разкрити прагове пред стъпките на идващата нощ,
а под съня на камъка - все тая песен на морето,
която влиза през разтворените ни прозорчета
и очертава блясъци, мечти, градини
върху смълчаните стъкла, върху заспалите чела.

Сърце тъй чисто и неподозиращо, и детско,
което не отказва никога!

6.

По пясъка на пладне голи ний се борихме -
зарад прегръдката,а не и за борбата.
Не, само за победата!

Коси солени и бедра, които слънцето е обгорило,
и плясък на морето - във целувката,
морето - там далече, отвъд тръпката.

И пладне там след пладне слизаха със вой,
та с бели пламъци да вържат къщите рибарски,
да изгорят сърцата, щом не се съпротивляват.

Чуй песните ни, майко -
това е песента на новото пътуване.

Смъртта оплакваш, но нас ти не познаваш.
Морето не плаче, морето пее.