Влад Ривлин

превод: Литературен свят

Помня какъв шок у нас предизвика филмът на Фолкер Шльондорф „Тенекиеният барабан” по романа на Гюнтер Грас. Ние видяхме този филм по време на „перестройката”.

В компанията ни тогава бяха хора на различна възраст и с най-различни професии: студенти, преподаватели, инженери, работници… Всички нас ни сплотяваше по онова време любовта към книгите и стремежът да се измъкнем от омръзналите до затъпяване идеологически граници. Събирахме се, за да споделяме впечатленията от шедьоврите на световното кино и мислите от прочетените книг, по-рано недостъпни за простосмъртните. По време на тези обсъждания се изказваха понякога напълно неочаквани съждения, ние се обогатявахме взаимно с нови впечатления, знания и просто си помагахме да видим обичайните неща по новому.

На срещите ни имаше монолози, лекции и спорове. А в случая, ние, събрали се след гледането на филма, дълго мълчахме. Филмът потресе всички ни. И аз и досега помня онзи емоционален шок и възхищение, с които всеки от нас не бързаше да се раздели в онази вечер - след нея не се разделям с книгите на гениалния немски писател Гюнтер Грас - съвестта на Германия, както го наричат в родината му.

И ето че научавам от новините, че израелският министър на външните работи Авигдор Либерман е поискал от Нобеловия комитет да лиши Грас от високата награда, а неговият колега - министърът на вътрешните работи Ели Ишай е забранил писателя да влиза в Израел. Като повод е послужило стихотворение на Грас, в което двамата министри са видели антисемитизъм.

Приятно е да се научи, че един министър толкова добре разбира от поезия и литература, а друг така самоотвержено е готов да се бори с расизма във всичките му проявления. Но лично аз в стихотворението на Гюнтер Грас не забелязах нищо антисемитско. Великият писател си е позволил да изкаже на глас мисълта за необходимостта от равенство на всички страни и народи, в това число и по въпросите на атомната енергия и въоръжаването. Къде е тук размирното?!

Може за далечните ни потомци равенството да е нещо, разбиращо се от само себе си. Но днес кой знае защо за напълно естествена се смята ситуация, при която едни страни решават какво могат и какво не могат други. Защо?! Защото онези, на които не е позволено да могат, не съответстват на представите за демокрация и миролюбие на онези, на които е разрешено?!

Апологетите на европейския колониализъм традиционно са разделяли културите, а съответно и народите, на напредничави и изостанали и си личи, че са намерили своето ново изражение в демократичните стандарти.

Колкото повече определена страна съответства на американските либерални мерки, толкова повече тя се счита за напредничава и, съответно, толкова повече й е позволено, докато обратното…

Но не е ли подобно деление на развити и примитивни, напредничави и изостанали, а ако се наричат нещата с техните имена, просто казано, на висши и низши, свидетелство за определени дефекти в мисленето и морала на самите класифициращи?!

А тъкмо Гюнтер Грас не прави разлика между народите и страните. Културата - това е виждане за света, то при всички е различно. Съответно, различен е и начинът на живот.

Но различният начин на живот, различното политическо устройство съвсем не означават, че нещо е позволено на едни, а на други - не. И ако вече поставят под международен контрол ядрената програма на Иран или Корея, защо на аналогичен контрол не подлежат ядрените програми на САЩ, Британия или Израел?

В последните години достатъчно много се говори за ислямската заплаха. Но досега не теократичния режим в Иран и не Северна Корея станаха причина за многобройните жертви сред мирното население в Югославия, Афганистан, Ирак и наскоро в Либия. А що се отнася до антисемитизма, то, според мен, израелските министри би трябвало преди всичко да се погрижат за своите сънародници, за да им осигурят достоен живот - например, на преживелите Катастрофата и живеещи под прага на бедността. Такива в Израел са ни повече, ни по-малко, а четиридесет процента от общия брой на израелците, преживели Холокоста (по данни на доктор Джени Бродски и професор Серджио де ла Пергола от Еврейския университет; изследването е проведено през 2005 г., но проблемът съществува и досега).

Нека се погрижат за израелците, които живеят под прага на бедността или на самия й праг, каквито, по данни на обществената организация „Латет” са около 1.7 милиона (http://nashe.orbita.co.il/blogs/economy/25886). Сред тях не са малко и семействата, в които работят и мъжът, и жената.

Тук е напълно уместно да си спомнят за имигрантите от бившия СССР: учени, лекари, учители, инженери, много от които имаха освен висше образование, опит в работата си в науката и в производството, в предприятия от такъв мащаб и ниво, за които Израел и досега може само да мечтае, и които в историческата си родина намериха само неквалифицирана, ниско платена работа, смазани са от ипотеки и кредити и едва свързват двата края, без всяка надежда за по-добро бъдеще.

Или да си спомнят поне за децата на тези хора, много от които за разлика от своите родители не са получили дори диплома.

А между другото да си спомнят и за старците от новите граждани на страната, които, отработвайки в Израел по петнадесет-двадесет години, така и не са заслужили поне минимална пенсия.

Да си спомнят и за съдбата на източните евреи, на пришълците от Северна Африка, на които в Израел също се е паднал, меко казано, съвсем не сладък дял.

И още… В съветско време по повод на своята националност биха могли да се чуят много „интересни” неща. Най-вече на улицата или някъде в комуналната кухня, или в коридора на комуналката. Но нито един държавен чиновник, да не говорим за правителството, нито дори най-незначителният в партийната йерархия, нито един кадрови журналист не си позволяваха да правят открито каквито и да са обобщения за една или друга националност. Защото подобни обобщения, изразени публично мигновено биха завършили за партийния бос или журналист в най-добрия случай с край на кариерата.

А тук, в Израел, да се правят подобни обобщения за цяла етническа общност от трибуната на парламента, от страниците на вестниците, от телевизионните екрани и от министерските кабинети се смята в реда на нещата. Никой не мисли дори да се извини. И това явно се счита за демокрация.

Но стига някой зад граница да изкаже критична бележка за Израел или евреите, и всички наши политици и журналисти дружно се вдигат на борба с антисемитизма.
Може би не там трябва да бъдат търсени антисемитите?…