Аулад Ахмад

превод: Азиз Шакир-Таш

Смятам, че съм станал нещо
и че с нищичко от камъка не съм различен,
че над себе си съм се издигнал,
и стената се е издължила,
и стената се е завъртяла,
и е подслонила сенките на смъртните,
и че аз не съм издал тайните
                                     на обитаващите тялото ми,
нито с дъжд съм се нахвърлил върху тях.

Смятам, че съм всяко нещо:
- тетрадка, над която словото се труди
и изглежда по-красива политиката,
а и зората също;
- препълнено със пепел сито;
- палат;
- стъкло;
- килии, счупени в цветята;
- чакъл
или пък жезъл…
Точки върху буквите
чертае малчуганът с мене по алеята в пръстта.
Сбогуване - защо?
Здрависване - с какво?

От днес нататък нищичко не знача
и нищичко не значи нищо,
и нищо не е нищо.

Сурова е храната ми.
Аз съм нещото само по себе си.

Аз съм корейшитската камила.
Аз съм безпокойството на Мутанабби.
Аз съм мулето на Исфахани.
Аз съм кучето на Кафка.
Аз съм някаква мушица.

Ето качествата ми:
прашинка-исполин
и догадка на метафора.
Пред мене има трийсет дни,
да построя деня си утрешен под вчерашния;
и ден един
да разбера къде по тялото ми е главата;
и време…
сам да се убия;
и още пет минути -
циганите да обиколят главата ми.
Последно сбогом да си кажа.
Аз съм вече нещо
мъртво… но и живо -
с нищичко от камъка не съм различен.