СТИХОВЕ
превод: Аксиния Михайлова
VIA LUGANO
Ставам нарочно по-рано
за да те видя как влизаш в клас
в зеления си лоден с пухкава кожена
якичка и блестящи черни очи
в извивките на дъха ти
от двора до стълбището
безкрайно време
което звънецът прекъсва
чак до междучасието
Гимназия
мирис на восък и тоалетни
Търся те сред гласовете на стълбището
както се търси болката
която те прави жив
Смееш се с приятелки
с ръце в джобовете на престилката
Януари разхвърля лед и сол
по стъпалата
Затворени врати и листчета подхвърлени
под чина
“Ще се видим ли в неделя?…”
- Нося кафява плетена жилетка
от дебела вълна
кръгли очила а ла Джон Ленън
и томче на Маяковски в джоба.
Ти си моята Лилия Брик
моята комета -
“В четири часа на гарата…”
Не намирам дума да назова кожата ти
Подхранвах любовта си с пост
вътрешният глас с пчелен мед
в пясъчното тяло
Принадлежиш на мрака като нощна пеперуда
която спи смълчана на листото
Изникваше сред светлината някой
невидим и кафяв
и заслепен ти го убиваше
но той възкръсваше в съня ти
хищник разбуден завинаги
в мъртвите ти очи
трескаво навсякъде
захапваше ръката ти
Ти спиш
Дори на път за границата спеше
без криле полетяла в тихата нощ
Любовта е песен ничия
Останалото е пепел
която гасиш върху пепел и
Дим
***
И ето те на плажа
в края на есента
Забравили за миг всичко наоколо
разговаряте с твоя приятел художник
за книгите от едно време
за подвързиите които майсторът правеше на ръка:
Марини, Дова, Мондриан…
Димът от лулата бавно
се издига към помрачнелите облаци
Ръми полека и отново виждам твоя профил
с красивата жилетка от синя вълна
целият се разтваряш в една усмивка
очите ти пълни с влага както винаги
сякаш все още я имаше
детската радост от сладоледа
паднал на земята през един горещ ден
на малкото площадче Конститусионел
“Добър ден, докторе, уважаеми учителю,
наставнико…” - прелъстителната
собственичка се разтапяше притваряйки
мигли “Нутела, ванилов, лешников…”
(Ех, друго нещо си е женското, бленуваше ти)
както казват по тоскански
“На това му се вика жена”
- и следваше насън изгубващото се желание
във време когато прелестите оредяваха
като дишането ти
сред светлинките на пазара за антики
но ето че стъпваме
върху вятъра
и като по чудо
се издигаме
СТЪПКИТЕ БАВНО ПО СТЪЛБИЩЕТО
Стъпките бавно по стълбището
мирис на застояло в старческото отделение
Тишина в стаята
успоредни легла
тръбичка в гърлото
а навън
слънцето
сега когато се свърши вече с лотарията
“Алда ти е писала,
казва, че е добре…”
- и младата медицинска сестра се изчервяваше
опипвайки за температура под чаршафите.
Сега живееш тук
ако и това е живот
след такъв неочакван скок
може би е пила от белината
и уплашените викове на съседите
(Бях петгодишен
ти ме наблюдаваше
докато игрех сред сенките в градината).
Сега само хрипове и треперещи ръцете
затворените ти очи
отчайващо сини
Оставаме ние
юли отброява последните ти въздишки
Вече не говориш
и никого не викаш
Смъртта ще умре, но теб ще те има.
ОДИСЕЙ ОТ СЕВИЛЯ
Изкачвам се
заедно с листата
по дължината на клоните
стара севилска шапка на главата ми
Не ме е грижа за скъсяващия се ден
обичам географиите на ръката ти
Излез
нежност с динамит изпълнена
ярост на прегърнати любовници
Обзалагам се че точно ти си дъщеря на бриза
колкото повече те мразя толкова по ме привличаш
Отвъд портите тесни
отвъд морето
от свеж белтък забулено
Нов съм
на кила
виж ме, Одисей
Макар застинал на леглото
аз продължавам да се движа
ПАРОС
Заслепява ни светлината
просвирвайки
върху редица от скали острозъби
додето погледът ти стигне
Чуваш я как стене
блъска с лакти
слушаш я как вие в Парикия
Увиснал между две съновидения запява Парос
в искрящото бяло на къщите
Лек като сърце на пеперуда
учуден от това че се завръщаме
По своя път обратно крача
сякаш плувам
ранен от всичките войни
морето предизвиквам
Ти си тук Навзикая
от тази земя……
от времената на хибискуса вълшебен
По венециански нощта
се раздира
Друг сън е Навзикая
убежище друго
АНТИПАРОС
Меч над главата бе вертикалното слънце
в това бавно пладне на узо и дрямка
Прашни улички
босоноги деца
играят очите им
не съм ли в Боливия
Антипарос приседнал сред море
от сапфири
затворник
на самите дълбини
настанил се на топло
подобно сърце
бяла гипсова фигура светлината
променя я
В далечината грапави килове
мрамор същински
търсят вятъра
на Африка
и скъпоценни камъни
Цари навсякъде около нас покой религиозен
Но кучетата скоро от жажда
ще завият
НАКСОС
На сянка в маслините
като цвете
от червена глина коремът
на Византия
Вдишвам отпивайки
без страст
от сидера
дори и тук не го обичам
Денят над мене тегне
моят кръст това е
Нося го както старик ветрилото свое
Познах те в Наксос
моя любов
И колкото по те търся
ти по-далечна ставаш
ПЯСЪЧНИЯТ ЧАСОВНИК НА РОДОС
След вчерашния ад
с транспорта
в Родос
Мечтая за Нембо Кид от крадците изяден
милувки и звуци в обидите твои
Макар и сам
не съм мъж за един ден
Сафо с малките ти ходила
на гейша
Скривам отблясъците в очите си
схрусквам луните
принц на вселената съм в кресло твърдо
седнал
съвсем на края на света
Целуни ме без устни
дори оглушал ще те чуя
без дори да докосна твоето тяло
погледни ме в очите
с усмивка лазурна
Аз съм сън от съня
анемичният твой пясъчен часовник
който бавно изтича
