Влад Ривлин

превод: Георги Ангелов

- Е, време е?
- Време е - тя се усмихна.
- Ще се видим ли утре?
- Ще се постарая.
- А къде?
- Хайде при моста.
- При моста?
- Да. Не искаш ли там?
- Защо не? Добре. Всички влюбени се срещат там.
- Тогава при моста!
- А знаеш ли, че е необикновен?
- С какво?
- По него може да се мине само веднъж и само в една посока.
- Защо само веднъж и само в една посока?
- Не знам… Никой не знае. Но е точно така.
- Ще опитаме ли?
- А не се ли страхуваш, че вече никога няма да можем да се върнем обратно?
- Защо ни е да се връщаме обратно? Ще продължим по-нататък, там може да има още един мост - весело отговори юношата.
- Не, мостът е само един и няма друг - каза девойката - И когато преминем по него, ще станем други, никога вече няма да бъдем предишните. Готов ли си?
Той се замисли.
Девойката се усмихна:
- Можем да не отиваме нито днес, нито утре. Но рано или късно ще ни се наложи да минем по него. Като всички. Може да минеш по него не с мен, но ще трябва да го направиш..
- А знаеш ли, че този мост има лоша слава - внезапно каза момъкът. - Имало и такива, които отивали там, за да се самоубият.
- На мен понякога ми се струва, че той е жив - замислено, с тайнствена усмивка каза девойката. - Едни минават по него и продължават нататък щастливи. Други се разделят по средата и продължават сами. Има и такива, които стигат едва до средата му. Онези, за които спомена.
- Какво ли ни чака нас? - замислено каза младежът, обръщайки се по-скоро не към девойката, а към въображаемия мост.
- Не знам - отвърна девойката.
В гласа й нямаше страх и изглеждаше готова да приеме волята на моста..
- Знаеш ли - изведнъж реши той - Да идем, да погледаме как минават по него другите.
Девойката се усмихна.
-Да идем.
И те тръгнаха към Моста.
Външно той по нищо не се отличаваше от обикновен мост.
Здрачът се сгъстяваше и двойките, стъпили на него, сякаш се разтваряха във вечерната тъмнина.
Девойката приближи лице към неговото и младежът почувства аромата на кожата, на косите й, усети дъха й и алените й, горещи устни го притеглиха като магнит…
И на двамата в този миг се стори, че сърцата им се сливат в едно и мостът вече не ги плаши.
Хванати за ръце, те безгрижно стъпиха на моста и весело се устремиха напред.
Щастливи, те стигнаха до средата му, когато загърмя, засвяткаха мълнии и дъждът изведнъж се изля като из ведро.
Те се затичаха по моста, спасявайки се от дъжда и гръмотевиците, изпреварвайки едни и изпреварвани от други.
Тичаха така, докато не го напуснаха и не се скриха под навеса на някаква къща.
И двамата бяха съвсем мокри и младежът изведнъж забеляза, че косите й, толкова гъсти и прекрасни, внезапно са изгубили блясъка си.
На девойката й беше студено, тя тракаше със зъби и недоволно мърмореше.
“Толкова работа имам утре”, мислеше си момъкът, “не трябваше да минаваме по моста”, ядосваше се той на себе си и на нея.
“Изплаши се от дъжда”, на свой ред си мислеше тя, “под дъжда заприлича на мокро врабче”.
И сега им се струваше, че онази целувка, когато сърцата им се бяха слели в едно, е била в някакъв друг, далечен живот.
А в този, те бяха едва познати. И изведнъж и двамата разбраха, че лятото е свършило… и никога няма да успеят да минат по моста още веднъж.

2009