интервю на Марко Марков

- Джансуг Авдидович, разкажете, ако обичате, как се ражда едно Ваше стихотворение?

- В началото то е само едно проблясване в мен: нещо като далечна светкавица, която предвещава дъжд. След това процесът е дълъг, бавен, мъчителен. Дишам и вървя, усмихвам се и се смръщвам, а то се пише вътре в мен и вътре в мен се обработва. Душата ми опипва думата, изпитва здравината й, силата й, способността й да си сътрудничи с вече открилите мястото си нейни сестри, мъчи се, радва се, гадае, пресмята, решава, отхвърля решенията си. Когато всичко е готово, стройно, изсечено, когато можеш с чиста съвест да го дадеш на живота, идва съмнението. Процесът започва отново - още по-дълъг, по-бавен, по-мъчителен. Той се задълбочава и заради това, че аз непрекъснато виждам стиховете си. Тъй, че записването върху листа се нуждае от съвсем малко допълнителна работа. Та аз съм изживял дори и препинателните му знаци!

- Кой е най-тежкият миг, час или ден във Вашата човешка и творческа биография?

- Веднъж една жена от народа ми каза: „Тази година ражданията ще бъдат тежки.” Поетът ражда ежеминутно. Той е болка, а стихотворението му - стенание. Не бива да се забравя, обаче, че и най-сладостните мигове болят и предизвикват стон.

- Какво е според Вас мястото на поета и поезията в борбата за мир, против угрозата от една унищожителна трета световна война?

- Отговорът ми ще е кратък и ясен: всяко творчество е вик срещу насилието. Всяко творчество предупреждава за надвиснала над човека опасност. Всяко творчество воюва за оцеляването на човечеството.

- Как се отнасяте Вие към научно-техническата революция и към нейните плодове?

- Няма нищо по-скъпо, по-свято за един поет от Родината -майка. Тя го е отгледала върху могъщата си, нежна гръд, била е с него ласкава и страшна в гнева си, дарила го е с най-върховната възможност - да я обича. А какво е Родината? Земя и език, природа и хора. Научно-техническата революция съсипва земята й. Навлиза крадливо, неусетно, но властно и неудържимо в езика й. Тихомълком, непрекъснато и безстрастно унищожава природата й. Променя хората. Един пример:вие сте в Тбилиси и всеки ден минавате по проспект Руставели. По него тече наистина нескончаем поток от метал: шуми, ръмжи, пени се - и превзема. Да сте усетили някой да забелязва това?…Ето защо поезията и научно-техническата революция са несъвместими. Не трябва обаче да разбирате, че аз съм против прогреса въобще. Но крайно време е човекът да се спре, да се огледа, да се замисли какво му дава и какво взема от него зле разбираното и осъществявано безогледно, без контрол, само заради задоволяването на моментните му нужди научно творчество. С други думи, да престане да робува, макар и несъзнателно, на престъпната формула “След мен - и потоп”. Да се отнесе родителски и към идващите поколения. За поезията съм спокоен, научно-техническата революция не може да й навреди. Галактион Табидзе щеше да е превъзходен, актуален поет и в деветнадесети век, такъв ще е и в двадесет и първия.

- Нужен ли е според Вас Дон Кихот на съвременния свят?

- Убеден съм, че той съществува, откакто съществува този грешен и прекрасен свят: ако не Сервантес, друг писател щеше да го види и да ни го даде. Още повече съм убеден, че той никога няма да умре: това би означавало гибел зa земята и хората. Особено ни е нужен той сега, днес, когато трябва да воюва с толкова и така добре прикрити, маскирани, обвити в словесна мъгла, привидно призрачни вятърни мелници. Според мен всеки поет е един Дон Кихот, защото умее да се бори, да пее и да плаче за прекрасното.

- На всяка крачка в Грузия съзирам преклонението на обикновения човек пред поезията. Откъде иде тази любов?

- Не вярвам на човека, който чете поезия за разтуха. Истинското стихотворение не е почивка. Ако отминем момента на катарзиса, който то предизвиква, ние го унижаваме, оскърбяваме, унищожаваме. Вярвам на хората, които дишат чрез поезията. Малко са, но ги има. Те винаги откриват едва загатнатото, прошепнатото, дори премълчаното във всяко стихотворение: запълват с думи така необходимата му за въздействие тишина. Те дописват стихотворението със собствените си съдби. Без тяхното участие ние едва ли бихме могли да творим. Съвременният поет също трябва да се прекланя пред поезията. Нашите предци са ни оставили многобройни свидетелства за творческо горене в името на Родината, истината и човека. Почти всеки ден препрочитам любими стихове на Галактион Табидзе, Важа Пшавела, Акакий Церетели - и усещам как в мене нещо пари. Може да ви се стори нескромно и вероятно е така, но именно те ме подтикват да пиша като тях, да бъда като тях - силен в любовта и омразата си. Единственото ми оправдание е чувството, че те са мои съвременници.

- Бихте ли споделили Вашето отношение към фолклора.

-Мога да отговоря и така: всяка нация с велик фолклор има велика поезия. Но аз си мисля за онзи безимен, анонимен творец, който го е създал. Безкрайно беден, той е притежавал само богатството на думите и само чрез тях е можел да се изрази. Зает с грижата си за насъщния, той е разговарял със себе си и околните само за съдбовно важни неща - затова е пределно лаконичен, точен и ярък. Тази е причината да не ни остави и името си - всички са виждали всичко, възпято от него. Останало е то, за да обезсмърти народа като творец. Щастливи са тези поети, чийто стихове се схващат като фолклор. Един от тях е нашият велик Шота Руставели.

- Какво мислите за преводаческото изкуство?

- Много рядко преводачът може да постигне силата и красотата на оригинала. Но все пак се случва… Мисля, че за това не е достатъчно да се владее съвършено езика -трябва да се познава душата на нацията, родила превежданата творба. Дълбоко уважавам и ценя усилията на преводачите, които са хора на изкуството.

- Понастоящем във Вашата велика Родина се говори много за преустройство в цялостния й живот. Как се отнасяте към него?

- Делото е колосално и изисква от нас пълно отдаване на ум и енергия. Основното според мен е да се мисли повече, по-мащабно, с повече грижа за бъдещето отпреди. Само с лозунги далеч не се отива. Истината е проста: говори това, което мислиш. Преди казвахме: допуснахме грешка - ще я поправим. А защо трябваше изобщо да я допущаме, се разискваше малко. Нужна е гласност, нужно е действие. Но свободата не бива да се превръща в слободия!… В тази насока особено голяма е ролята на средствата за масова информация. Примерът на „Огоньок” е достоен за подражание. Виждам поезията като воин от авангарда на преустройството. И още: ние също имаме своите Гумильови. Говори се, че е предстоящо издаването на произведенията на забравения наш писател Григол Робакидзе.

- Вашето мнение за българската поезия?

- Припомнете си, ако обичате, началото на отговора ми за фолклора.

- Имате ли някакво пожелание към българските си читатели?

- Нека понякога си спомнят, че в Грузия има един поет, който пише и за тях.

1982 г.