Корнелиус Платялис

превод: Аксиния Михайлова

РАЗРЕЗ

Разрезът, който отваря пладнето,
разкрива чистата
дреха на споделеното ни съществуване,
в което соковете на живота искрят,
а тайните конспирации на душата проблясват.
Докато цялата суетня на деня
в името на единия хляб и подслона,
на властта и физическата любов
е отражение на царството на смъртта
в огледалото на живота.

СКОРЦИ

Синът ми ме помоли да му направя дървена къщичка
за един скорец и двамата здраво работихме
цял един следобед, да я направим както трябва,
рязахме, чертахме и сглобявахме стените й.
И ето я къщичката, виждам я през прозореца.
Скорецът сега очаква потомство, свири
всяка сутрин на стърчилката на къщичката, докато
аз седя зад бюрото си и пиша нещо ново,
убеден, че двамата ни свързва някакво родство,
и макар своеобразните ни трели и песни, които
посвещаваме, да се разпръскват в различна среда,
смисълът им вероятно е един и същ.

СЕЛСКА УТРИН

Мъглата над полето се блъска в оградата на двора,
като изгубена в мъглата лодка мучи крава,
кофа дрънчи някъде като звънец на шамандура,
слънцето се опитва да съдере завесите на мъглата,
верига на куче подрънква тихо,
докато то я влачи по земята, прасета
квичат в кочината, гъски съскат из двора, петел кукурига,
овце блеят в градината: армии
от гласове обграждат притихналата къща,
вълни от звуци се блъскат в прозорците,
в тъпанчетата на старата жена.
Тя мълчаливо се моли
и може би слуша божествената песен,
която нейният Бог й нашепва, защото след малко
ще се изправи решително и ще се отправи към бойното поле
с две ведра…

И в тази борба побеждава
нейното присъствие.

НЕКАНЕНИ ГОСТИ

В светлия пейзаж
с цъфтящи сливови дървета се появява пушещ
раздрънкан автобус, разтваря врати и се тресе
нетърпелив да погълне възможно най-бързо
малкото хора на спирката.
Обаче, едно момиче с несвързани движения
(ненормални според нашето мнение, защото не приема
униформата на съзнанието, която ние наричаме реалност)
разперва ръце, върти се яростно, дърпа се назад.
Защо я набутват вътре? Кое е това лакомо чудовище,
което нахлува в пространството, пълно с цветове?
Защо я насилват да се качи във вонящата му паст,
разтворила се като мях на акордеон?
А в същото време автобусът
се тресе все по-нервно заедно с шофьора си,
сякаш двамата са свързани заедно с една карданна ос,
имат едно сърце и един мозък.
Те са преситени. Не се интересуват дали ще погълнат
още няколко души.
Нямат търпение, затова вратите се затварят и
и чудовището, виейки, се устремява напред,
оставяйки след себе си момичето, което диша
по-леко, още веднъж успяло да избегне нашата реалност,
майка й, тичаща след автобуса с отчаяние на лицето
и махаща със зелена клонка от непознато дърво,
двама или трима, който искаха да ги задминат,
срамежливото мънкане на онези, разположили се в корема му,
светлия пейзаж с цъфтящи сливи.