ПРОЩАВАНЕ
превод: Димитър Златев
ПРОЩАВАНЕ
- Не си отивай, млад лезгинец мой!
Към роден дом не бързай в ранен час!
Пълзят мъгли, почива конят твой,
а тука имаш покрив и покой
и те обичам аз!…
Нима стопиха първите зори
на двете нощи спомена блажен?!
Подаръци аз нямам и пари,
ала душа, каквато в теб гори,
бог вдъхнал е у мен.
Ти тук пристигна в лош и мрачен ден
под мокра бурка и със тъжен лик.
Нима в тоз празник слънчев, въжделен
ще помрачиш завинаги за мен
ти яркия светлик?
Погледай - върхове синеят, бдят
като титани зли един до друг;
лъчи ги украсяват. В своя кът
сме волни и добри. - Защо летят
мечтите ти оттук?
Родината е в любовта към нас.
Във родния аул - призна самин -
не ще те срещне взор с такава страст.
Постой при мен поне за ден, за час,
послушай - час един!
- Освен тоз кон и верния кинжал
другари нямам, нямам роден кът.
Любов такава само съм копнял,
но твойте взори, пълни със печал,
не ще ме спрат.
Години вече скитам се така,
във мен гори за мъст обет свещен.
Дорде с кинжал не поразя врага,
„обичам” няма аз да изрека.
Чуй „сбогом” ти от мен.
1832
—————————–
РОМАНС
На морския пустинен бряг стояла канара.
Веднъж свиреп небесен гръм във своята игра
челото й разбил на две и в разреза дълбок
през разделените скали извил пенлив поток.
Не ще се нивга слеят пак, но още там стоят
следи от прежния съюз по каменната гръд.
Тъй разделени сме със теб от хорска клевета,
но аз не ще ти стана чужд за нищо на света.
И ний не ще се срещнем пак, но нявга, без покой,
щом името ми чуеш ти, ще кажеш: кой е той?
Проклинайки живота ми, назад ти ще се взреш…
Неволно себе си сама тогаз ще прокълнеш.
Ала не ще изтриеш пак от спомена смутен
не само моите слова - едничък миг със мен.
1832
—————————–
***
Със целувките нявга броях
на живота щастлив всеки ден,
но към всички сега охладнях
и от щастие съм изморен.
И със сълзи понявга броях
свойте дни, пълни с бури и страст,
но тогава обичах, копнях,
а не любя днес никого аз.
Младостта си забравих без жал
и със завист днес гледам смъртта:
как сърцето си бих им отдал,
как захвърлих бих днес вечността!
1832
—————————–
ЗЪБЕР
Нощ нощува облаче златисто
на гръдта на зъбера гранитен.
В ранно утро пак на път политна,
весело в разискрения изток.
Ала влага бисерна застина
в бръчките на стария самотник.
Той стои замислен и сиротно
плаче сам в безмълвната пустиня.
1841
ПРОЩАНЬЕ
- Не уезжай, лезгинец молодой;
Зачем спешить на родину свою?
Твой конь устал, в горах туман сырой;
А здесь тебе и кровля и покой,
И я тебя люблю!..
Ужели унесла заря одна
Воспоминанье райских двух ночей;
Нет у меня подарков: я бедна,
Но мне душа создателем дана,
Подобная твоей.
В ненастный день заехал ты сюда;
Под мокрой буркой, с горестным лицом…
Ужели для меня сей день, когда
Так ярко солнце, хочешь навсегда
Ты мрачным сделать днем?
Взгляни: вокруг синеют цепи гор,
Как великаны, грозною толпой;
Лучи зари с кустами - их убор:
Мы вольны и добры; - зачем твой взор
Летит к стране другой?
Поверь, отчизна там, где любят нас;
Тебя не встретит средь родных долин,
Ты сам сказал, улыбка милых глаз:
Побудь еще со мной хоть день, хоть час.
Послушай! час один!
- Нет у меня отчизны и друзей,
Кроме булатной шашки и коня;
Я счастлив был любовию твоей,
Но все-таки слезам твоих очей
Не удержать меня.
Кровавой клятвой душу я свою
Отяготив, блуждаю много лет:
Покуда кровь врага я не пролью,
Уста не скажут никому: люблю.
Прости: вот мой ответ.
1832
РОМАНС
Стояла серая скала на берегу морском;
Однажды на чело ее слетел небесный гром.
И раздвоил ее удар, - и новою тропой
Между разрозненных камней течет поток седой.
Вновь двум утесам не сойтись, - но всё они хранят
Союза прежнего следы, глубоких трещин ряд.
Так мы с тобой разлучены злословием людским,
Но для тебя я никогда не сделаюсь чужим.
И мы не встретимся опять, и если пред тобой
Меня случайно назовут, ты спросишь: кто такой?
И проклиная жизнь мою, на память приведешь
Былое… и одну себя невольно проклянешь.
И не изгладишь ты никак из памяти своей
Не только чувств и слов моих - минуты прежних дней!..
1832
***
Поцелуями прежде считал
Я счастливую жизнь свою,
Но теперь я от счастья устал,
Но теперь никого не люблю.
И слезами когда-то считал
Я мятежную жизнь мою,
Но тогда я любил и желал,
А теперь никого не люблю!
И я счет своих лет потерял
И крылья забвенья ловлю:
Как я сердце унесть бы им дал!
Как бы вечность им бросил мою!
1832
УТЕС
Ночевала тучка золотая
На груди утеса-великана;
Утром в путь она умчалась рано,
По лазури весело играя;
Но остался влажный след в морщине
Старого утеса. Одиноко
Он стоит, задумался глубоко,
И тихонько плачет он в пустыне.
1841
