Василий Жуковски

превод: Александър Миланов

ЛЮДМИЛА

„Мили мой, кажи къде си?
Сякаш вихър те отнесе.
Може би ми измени
във далечните страни?
Или хладната могила
твоя взор е угасила?”
Тъй Людмила, впила взор
към далечния простор,
насред кръстопът тъжала.
„Ще се върне ли - шептяла -
от страната чужда той
след затихналия бой?”

Облак прах в далечината -
в дълъг строй блести войската.
Тропот. Мечове звънят;
ризници, със прах покрити;
шлемове, с венци обвити;
идва войнският строй;
старци и деца безброй,
и жени, и годеници
срещат милите войници…
А Людмила?… „Той е там…
Крачи с войните насам…

Сладък час - съединение!…”
Войнското опълчение
преминава в стегнат строй.
Где е твоят мил герой,
твоята, Людмила, радост?
„Ах, прости, надежда - сладост!”
Няма го. И мълчешком
тя се връща в своя дом.
Плаче, скръбен лик склонила.
„Разтвори се, земьо мила!
Прибери ме в свойта гръд!
Няма обич втори път.”

„Що се случи с теб, Людмила? -
майка й със страх извила. -
Господи, покой й дай!”
„Всичко свърши, майко! Край
на надеждите ни вече!
Ах, небето се отрече
най-безмилостно от нас!
А със вяра чаках аз
на обета изпълнение
от светото провидение.
Няма милост бог. За мен
свърши всичко в тоя ден.”

„Грях е, дъще, да роптаеш.
Бог в скръбта ще опознаеш.
Той е наш всеблаг отец.
Стон не стига до мъртвец.”
„Всичко, майчице, отмина.
Вярата ми в бог загина.
А с молитви във нощта
пред иконата света
колко сълзи съм проляла!
Ах, в душата наболяла
никога като преди
радостта не ще цъфти!

Рано аз познах наслада,
рано мрак пред мене пада.
За какво да впивам взор
във бездушния простор?
Връщат ли молби, кажи ми,
мъртъвци невъзвратими?”
„Господи, тя… от скръбта…
Дъще мила, със смъртта
идва на теглото краят -
за смирените е раят!
Ад бунтовните гори.
Пред небето се смири!”

„Що са мъките на ада
и небесната награда?
С милия навред е рай.
А без него този край
безотрадно място става.
Майко, господ ни забравя!”
Зарад жребия жесток
тъй на съд зовяла бог
безутешната Людмила…
Мръква. Дъх нощта стаила,
гледа как звезди блестят.
Тъмночерен е лесът.

Ту над облак рог извива,
ту зад облака се скрива
величавата луна.
В стихналата равнина
дълги сенки планината
е простряла до гората.
Заблестелите води
и далечните звезди
в светъл сумрак са обвити.
Спят могили в далнините.
Спят гори и долини.
Чуй!… Среднощен час звъни.

В миг повял от долината
и се втурнал от гората
бърз ветрец от клон на клон.
Млад ездач препуска кон.
Конят цвили и лудува.
Идат… Ей!… (Людмила чува.)
Блъскат портата с ръка…
Звънва медната халка…
Тихо шепот се раздава…
(Всичко в нея затрептява.)
Глас познат отвън трепти -
нежно милият шепти:
„Спи ли моята Людмила?
Помниш ли ме още, мила?
Или с друг ме замени?
Ставай! Годеник срещни!”

„Ти ли този зов изрече?
Ах, от плач и сълзи вече
ще остана без гледец!
Значи, трогна бог-отец
мъката на дева бедна.
Теб ли, мили, ще погледна?
Где си бил до днес и как
у дома се върна пак?”

„Моят дом е край Нарева.
Грейне ли луната-дева,
звънне ли среднощен час,
от килията тогаз
тръгвам и на стремената
аз се мятам в тъмнината.
Късно тръгнах в път нелек.
Моя ти ще си навек…
Чу ли? Совите пустинни…
Чу ли? Песни, брачни химни…
Цвили конят ми за път.
Да вървим! Дойде часът!”

„Нека блесне пак луната.
Хладен вятър в равнината,
всичко в тъмен мрак се скри,
не блести луна дори.”
„Вятърът ще спре да вее
и луната ще изгрее.
Чу ли? Конят ми отвъд
цвили вече с всичка сила.
Гибелно ще бъде, мила,
ако още тук стоим.
Няма време. Да вървим!”

„Но нима тъй късно стана?
Чу ли? Селската камбана
полунощ ни извести.”
„Стихна вятърът. Блести
в езерен харман водата.
Ще препуснем през полята.”
„Где е твоят дом, кажи?”
„Там във Литва той лежи.
Хладен, тих, уединен е -
цял е скрит в треви зелени.
Шест дъски и кръст един.
Няма време! Да вървим!”

Той препуснал. И Людмила
с нежните ръце обвила
плахо своя мил. Едва
прислонила тя глава.
Като литнал, през долини,
през баири и рътлини
бърза конят в своя път
и копитата искрят.
Прах на облаци се вдига
и проблясват във верига
ров след ров и хълм след хълм.
Мостове се люшват с гръм.

Месецът зад хълм се спуска.
Мъртвият в галоп препуска
с девата към гроб студен.
„Дево, страшно ли е с мен?”
„Но за мъртъвците гроба
дом е в земната утроба.”
„Слушай! Шумолят листа.
Вик отеква в пустошта.
Черна врана там прехвръкна.
Конят трепва и се дръпва.”
„Наближихме ли, кажи?”
„Дълъг път пред нас лежи.”

Тихи сенки прошумяват.
Своя гробен прах оставят
призраците в хор незрим
и във облачния дим,
дето месец рог издига,
се залавят във верига
като светъл хоровод.
Литнали в самия свод,
те въздушни химни пеят.
Сякаш листи се люлеят.
Сякаш лек ветрец трепти.
Сякаш ручейче шурти.

Месецът зад хълм препуска.
Мъртвият в галоп препуска
с девата към гроб студен.
„Страшно ли е, дево, с мен?”
„Но за мъртъвците гроба
дом е в земната утроба.”
„Коньо, времето лети.
Ранният ветрец трепти.
Бързай! Време не остава,
че зорницата изгрява.
Месецът зад облак спря.
Коньо мой, петел пропя!”

„Близко ли е?” - тя го пита.
„Свърши!” - отговор долита.
Пада тежък катинар.
Пред врата като олтар
конят влита с всичка сила.
Вижда клетата Людмила
божи храм и гроб до гроб.
По гробовете в галоп
бърза конят край стената.
Чува шепот тя в тревата.
Тих мъртвешки глас шепти.
Ей деницата пламти.

Конят, заискрил копита,
върху пресен гроб връхлита
и с ездача в него - бух!
В миг подземен тътен глух.
Гробните дъски пропукват,
кости в костите почукват,
прах се вдига, обръч - хлоп!…
Ненадейно този гроб
се разтвори пред Людмила.
Где ти е женихът, мила,
и венчалният венец?
Ах, женихът е мъртвец!

Вижда тя със взор уплашен
посинял трупа му страшен,
с дълъг бял саван обвит.
Бе преди тъй мил на вид,
а сега - очи изпити,
хлътнали съвсем страните,
сините ръце - на кръст…
Изведнъж я вика с пръст:
„Стигнахме!… Ела, Людмила!…
Вместо във постеля, мила,
под савана ще лежим -
в общ гроб двамата ще спим…”

А Людмила?… Вкаменена,
с гаснещ взор, със кръв вледена,
мъртва паднала за миг.
В облаците - стон и вик,
близо до пръстта - шептене.
Над гробовете студени
мъртъвците с хлътнал взор
се изправят в страшен хор:
„Грешно е да се роптае.
Бог съдбата ни чертае.
Чу той скръбния ти глас.
Край! Удари твоят час!”

—————————–

ЛЮДМИЛА

“Где ты, милый? Что с тобою?
С чужеземною красою,
Знать, в далекой стороне
Изменил, неверный, мне,
Иль безвременно могила
Светлый взор твой угасила”.
Так Людмила, приуныв,
К персям очи приклонив,
На распутии вздыхала.
“Возвратится ль он,- мечтала,-
Из далеких, чуждых стран
С грозной ратию славян?”

Пыль туманит отдаленье;
Светит ратных ополченье;
Топот, ржание коней;
Трубный треск и стук мечей;
Прахом панцыри покрыты;
Шлемы лаврами обвиты;
Близко, близко ратных строй;
Мчатся шумною толпой
Жены, чада, обрученны…
“Возвратились незабвенны!..”
А Людмила?.. Ждет-пождет…
“Там дружину он ведет;

Сладкий час - соединенье!..”
Вот проходит ополченье;
Миновался ратных строй…
Где ж, Людмила, твой герой?
Где твоя, Людмила, радость?
Ах! прости, надежда-сладость!
Всё погибло: друга нет.
Тихо в терем свой идет,
Томну голову склонила:
“Расступись, моя могила;
Гроб, откройся; полно жить;
Дважды сердцу не любить”.

“Что с тобой, моя Людмила?-
Мать со страхом возопила.-
О, спокой тебя творец!” -
“Милый друг, всему конец;
Что прошло - невозвратимо;
Небо к нам неумолимо;
Царь небесный нас забыл…
Мне ль он счастья не сулил?
Где ж обетов исполненье?
Где святое провиденье?
Нет, немилостив творец;
Всё прости, всему конец”.

“О Людмила, грех роптанье;
Скорбь - создателя посланье;
Зла создатель не творит;
Мертвых стон не воскресит”.-
“Ах! родная, миновалось!
Сердце верить отказалось!
Я ль, с надеждой и мольбой,
Пред иконою святой
Не точила слез ручьями?
Нет, бесплодными мольбами
Не призвать минувших дней;
Не цвести душе моей.

Рано жизнью насладилась,
Рано жизнь моя затмилась,
Рано прежних лет краса.
Что взирать на небеса?
Что молить неумолимых?
Возвращу ль невозвратимых?”-
“Царь небес, то скорби глас!
Дочь, воспомни смертный час;
Кратко жизни сей страданье;
Рай - смиренным воздаянье,
Ад - бунтующим сердцам;
Будь послушна небесам”.

“Что, родная, муки ада?
Что небесная награда?
С милым вместе - всюду рай;
С милым розно - райский край
Безотрадная обитель.
Нет, забыл меня спаситель!”
Так Людмила жизнь кляла,
Так творца на суд звала…
Вот уж солнце за горами;
Вот усыпала звездами
Ночь спокойный свод небес;
Мрачен дол, и мрачен лес.

Вот и месяц величавой
Встал над тихою дубравой;
То из облака блеснет,
То за облако зайдет;
С гор простерты длинны тени;
И лесов дремучих сени,
И зерцало зыбких вод,
И небес далекий свод
В светлый сумрак облеченны…
Спят пригорки отдаленны,
Бор заснул, долина спит…
Чу!.. полночный час звучит.

Потряслись дубов вершины;
Вот повеял от долины
Перелетный ветерок…
Скачет по полю ездок,
Борзый конь и ржет и пышет.
Вдруг… идут… (Людмила слышит)
На чугунное крыльцо…
Тихо брякнуло кольцо…
Тихим шепотом сказали…
(Все в ней жилки задрожали)
То знакомый голос был,
То ей милый говорил:

“Спит иль нет моя Людмила?
Помнит друга иль забыла?
Весела иль слезы льет?
Встань, жених тебя зовет”.-
“Ты ль? Откуда в час полночи?
Ах! едва прискорбны очи
Не потухнули от слез.
Знать, тронулся царь небес
Бедной девицы тоскою.
Точно ль милый предо мною?
Где же был? Какой судьбой
Ты опять в стране родной?”

“Близ Наревы дом мой тесный.
Только месяц поднебесный
Над долиною взойдет,
Лишь полночный час пробьет -
Мы коней своих седлаем,
Темны кельи покидаем.
Поздно я пустился в путь.
Ты моя; моею будь…
Чу! совы пустынной крики.
Слышишь? Пенье, брачны лики.
Слышишь? Борзый конь заржал.
Едем, едем, час настал”.

“Переждем хоть время ночи;
Ветер встал от полуночи;
Хладно в поле, бор шумит;
Месяц тучами закрыт”.-
“Ветер буйный перестанет;
Стихнет бор, луна проглянет;
Едем, нам сто верст езды.
Слышишь? Конь грызет бразды,
Бьет копытом с нетерпенья.
Миг нам страшен замедленья;
Краткий, краткий дан мне срок;
Едем, едем, путь далек”.

“Ночь давно ли наступила?
Полночь только что пробила.
Слышишь? Колокол гудит”.-
“Ветер стихнул; бор молчит;
Месяц в водный ток глядится;
Мигом борзый конь домчится”.-
“Где ж, скажи, твой тесный дом?” -
“Там, в Литве, краю чужом:
Хладен, тих, уединенный,
Свежим дерном покровенный;
Саван, крест и шесть досток.
Едем, едем, путь далек”.

Мчатся всадник и Людмила.
Робко дева обхватила
Друга нежною рукой,
Прислонясь к нему главой.
Скоком, лётом по долинам,
По буграм и по равнинам;
Пышет конь, земля дрожит;
Брызжут искры от копыт;
Пыль катится вслед клубами;
Скачут мимо них рядами
Рвы, поля, бугры, кусты;
С громом зыблются мосты.

“Светит месяц, дол сребрится;
Мертвый с девицею мчится;
Путь их к келье гробовой.
Страшно ль, девица, со мной?”-
“Что до мертвых? что до гроба?
Мертвых дом - земли утроба”.-
“Чу! в лесу потрясся лист.
Чу! в глуши раздался свист.
Черный ворон встрепенулся;
Вздрогнул конь и отшатнулся;
Вспыхнул в поле огонек”.-
“Близко ль, милый?” - “Путь далек”.

Слышат шорох тихих теней:
В час полуночных видений,
В дыме облака, толпой,
Прах оставя гробовой
С поздним месяца восходом,
Легким, светлым хороводом
В цепь воздушную свились;
Вот за ними понеслись;
Вот поют воздушны лики:
Будто в листьях повилики
Вьется легкий ветерок;
Будто плещет ручеек.

“Светит месяц, дол сребрится;
Мертвый с девицею мчится;
Путь их к келье гробовой.
Страшно ль, девица, со мной?”-
“Что до мертвых? что до гроба?
Мертвых дом - земли утроба”.-
“Конь, мой конь, бежит песок;
Чую ранний ветерок;
Конь, мой конь, быстрее мчися;
Звезды утренни зажглися,
Месяц в облаке потух.
Конь, мой конь, кричит петух”.

“Близко ль, милый?”- “Вот примчались”.
Слышут: сосны зашатались;
Слышут: спал с ворот запор;
Борзый конь стрелой на двор.
Что же, что в очах Людмилы?
Камней ряд, кресты, могилы,
И среди них божий храм.
Конь несется по гробам;
Стены звонкий вторят топот;
И в траве чуть слышный шепот,
Как усопших тихий глас…

Вот денница занялась.
Что же чудится Людмиле?
К свежей конь примчась могиле,
Бух в нее и с седоком.
Вдруг - глухой подземный гром;
Страшно доски затрещали;
Кости в кости застучали;
Пыль взвилася; обруч хлоп;
Тихо, тихо вскрылся гроб…
Что же, что в очах Людмилы?..
Ах, невеста, где твой милый?
Где венчальный твой венец?
Дом твой - гроб; жених -мертвец.

Видит труп оцепенелый:
Прям, недвижим, посинелый,
Длинным саваном обвит.
Страшен милый прежде вид;
Впалы мертвые ланиты;
Мутен взор полуоткрытый;
Руки сложены крестом.
Вдруг привстал… манит перстом.
“Кончен путь: ко мне, Людмила;
Нам постель - темна могила;
Завес - саван гробовой;
Сладко спать в земле сырой”.

Что ж Людмила?.. Каменеет,
Меркнут очи, кровь хладеет,
Пала мертвая на прах.
Стон и вопли в облаках;
Визг и скрежет под землею;
Вдруг усопшие толпою
Потянулись из могил;
Тихий, страшный хор завыл:
“Смертных ропот безрассуден;
Царь всевышний правосуден;
Твой услышал стон творец;
Час твой бил, настал конец”.

14 апреля 1808